Коди Макфейден - Човекът сянка

— Ъ-ъ, слушай… мога ли да ти помогна?

Гласът, който ми отговори, беше съсипан.

— Никой не може да ми помогне. — Последва тишина, както и още едно от тези неприятни, разкъсващи душата ми хлипания. Никой не може да плаче така, както една петнадесетгодишна жена. Никой. Този плач идва от сърцето и душата и при него няма нищо скрито — имаш чувството, че е дошъл краят на живота.

— Хайде, кажи ми. Не може да е чак толкова зле.

Чух някакво тътрене и след малко вратата на кабинката се отвори. Пред мен застана много красиво русо момиче с подпухнало лице. Веднага я познах и на мига ми се прииска да бях послушала съвета ѝ да се разкарам. Ани Кинг. Мажоретка. Едно от онези момичета. Сещате се, снобарките, перфектните, които използват красотата и атлетичните си тела, за да управляват кралството, наречено гимназия. Съжалявам, но такова ми беше мнението по онова време. Съжалявам също, че я бях осъдила и преценила по същия начин, по който мразех другите да ме съдят и преценяват. Тя беше бясна.

— Какво ли знаеш ти? — Гласът ѝ беше изпълнен с гняв, който с пълна сила беше насочила към мен. Стоях и я гледах поразена, бях толкова изумена, че дори не можех да ѝ отвърна със същото. Тогава физиономията ѝ се сбръчка и гневът ѝ изчезна по-бързо, отколкото се беше появил. По лицето ѝ потекоха сълзи. — Той показа на всички гащичките ми. Защо би направил нещо подобно след нещата, които ми каза?

— Хъх? Кой… Какво за гащичките ти?

Понякога, дори в гимназията, е по-лесно да разговаряш с непознат. Тогава, сами в онази тоалетна, тя говори с мен. Защитникът на футболния отбор, Дейвид Рейборн, излизал с нея от почти шест месеца. Той бил красив, умен и като че ли наистина му пукало за нея. Навивал я от известно време да „стигнат до края“, но тя се съпротивлявала. Рейборн обаче бил толкова искрен в чувствата си, че преди няколко дни му позволила. Бил нежен и внимателен и когато всичко приключило, я прегърнал и я попитал дали може да задържи гащичките ѝ като спомен от случилото се. Казал ѝ, че това ще е тяхната малка тайна, нещо, което ще знаят само те. Малко мръснишко, но и приятно. Някак си романтично. Сега, като се замисля от позицията си на възрастен, ми се струва малко глуповато, но когато си на петнадесет…

— Днес, като си тръгвах от игрището след тренировка, всички бяха там. Момчетата от отбора. Дейвид също беше с тях. Всичките ме сочеха, подсвиркваха и правеха мръсни физиономии. След което той го направи. — Лицето ѝ отново се сбръчка и аз потреперих, защото разбрах какво ще последва. — Извади ги и ги размаха. Гащичките ми. Като някакъв трофей. След това ми се усмихна, намигна ми и ми каза, че са най-хубавата добавка към колекцията му.

Ани се разплака отново, но този път направо се късаше. Краката ѝ омекнаха и тя падна върху мен. Хленчеше, сякаш сърцето ѝ беше разбито и никога повече нямаше да може да събере частите. Подвоумих се за момент (но само за момент) и я прегърнах. Точно там, на плочките в тоалетната, прегърнах тази непозната и прошепнах в ухото ѝ, че всичко ще бъде наред.

След няколко минути хленчовете ѝ намаляха до хлипания, а след малко спряха и те. Ани се откъсна от мен и избърса лицето си. Не можеше да ме погледне и разбрах, че е малко засрамена.

— Хей, имам идея — казах ѝ аз. Изказването ми беше неуместно и необяснимо, но ми се струваше изключително правилно. — Хайде да се махнем оттук. Да пропуснем остатъка от училището.

Ани ме погледна и присви очи.

— Викаш да скатаем школото?

Кимнах и ѝ се усмихнах.

— Аха. Само за днес. Мисля, че си го заслужихме, какво ще кажеш?

Винаги съм смятала, че отговорът ѝ беше също толкова спонтанен, колкото и моето предложение. В крайна сметка тя дори не знаеше името ми. Въпреки това ми се усмихна едва и отговори:

— Добре.

Така се запознахме. През този ден Ани изпуши първия си джойнт (благодарение на моя милост) и само след седмица се отказа да е мажоретка. Ще ми се да кажа, че сме отмъстили на Дейвид Рейборн, но не го сторихме. Въпреки репутацията му на задник момичетата продължиха да се връзват на номерата му и той продължи да взема гащичките им като трофей. Добрата му футболна кариера продължи и в колежа и дори прекара няколко сезона като резерва в отбор от Националната футболна лига. Някой би казал, че няма справедливост на този свят, но аз бих напомнила, че заради него с Ани създадохме едно приятелство, което беше толкова красиво и ценно, че почти му простих за онова, което беше сторил.

Двете си паснахме на молекулярно ниво, така както само войниците и тийнейджърите могат. Прекарвахме цялото си свободно време заедно. Тя ме окуражаваше да се откажа от пушенето на трева — съвет, който реших да послушам, след като оценките ми падаха значително. Аз пък от своя страна я накарах отново да започне да излиза с момчета. Тя беше до мен, когато Бъстър, кучето, което имах от петгодишна, трябваше да бъде приспан. Аз бях до нея, когато баба ѝ почина. Научихме се да живеем и да се справяме с трудностите, които се появяваха по пътя ни, израснахме заедно и станахме истински жени.