Коди Макфейден - Човекът сянка

Повечето хора не виждат онова, което виждам аз, когато се погледнат в огледалото.

Имам дълбок белег, широк повече от сантиметър, който започва от средата на челото ми. Слиза надолу, след което завива на почти перфектни деветдесет градуса наляво. Нямам лява вежда, белегът зае мястото ѝ. Той продължава през слепоочието ми, където прави мързелив клуп надолу по бузата ми. След това се насочва към носа ми, прекосява едва горната му част и отново се връща. Разрязва диагонално лявата ми ноздра и профучава през челюстта, надолу към врата и свършва на ключицата ми.

Доста е ефектен. Ако ме погледнете само в десен профил, всичко изглежда нормално. Трябва да ме погледнете анфас, за да придобиете ясна представа.

Всеки човек се поглежда в огледалото поне веднъж дневно или вижда отражението си в очите на другите. Той знае какво да очаква. Знае какво ще види и какво ще видят другите. Аз вече не виждам онова, което очаквам да видя. Отражението ми е на непозната, взираща се в мен през маска, която не мога да сваля.

Когато стоя гола пред огледалото, както съм в момента, мога да видя и останалото. Разполагам с нещо, което съм нарекла огърлица от кръгли белези с размерите на върха на цигара, които започват под едната страна на ключицата ми и свършват под другата. Още от същите белези кривват към гърдите ми, продължават към гръдната ми кост и стомаха ми и свършват точно над пубисните ми косми.

Кръгчетата са с размерите на върха на цигара, защото бяха направени с такава.

Ако успеете да се абстрахирате от всичко това, нещата не са никак зле. Аз съм мъничка жена, само метър и петдесет. Не съм кльощава, по-скоро съм закръглена. Съпругът ми обичаше да ме нарича „сочна“. Казваше, че освен ума, сърцето и душата се е оженил за мен заради „малките ми цици и дупето ми във формата на сърце“. Имам дълга, гъста, черна, къдрава коса, която стига почти до задника ми.

Съпругът ми обичаше и нея.

Трудно ми е да не обръщам внимание на белезите, макар че съм ги гледала стотици, може би дори хиляди пъти. Те са единственото, което виждам, когато се погледна в огледалото.

Те ми бяха причинени от мъжа, който уби съпруга и дъщеря ми. Мъж, когото по-късно убих.

Когато мисля за това, ме изпълва празнота — огромна, мрачна и напълно безчувствена. Усещането е като да потъваш в твърдо желе.

Няма проблем. Свикнала съм.

Това е животът ми сега.

Не спя повече от десет минути и знам, че довечера няма да лягам.

Помня как преди няколко месеца се събудих в малките часове също като сега. Някъде между 3:30 и 6:00, време, в което се чувстваш като единствения човек на земята. Сънувах един от сънищата както винаги и знаех, че повече няма да мога да заспя.

Облякох си някаква тениска и долнище на анцуг и излязох навън. Бягах и бягах, и бягах в нощта, бягах, докато тялото ми не плувна цялото в пот, докато потта не напои дрехите ми и не напълни маратонките ми, но продължих да бягам още. Не се жалех, макар едва да дишах. Дробовете ми изгаряха заради студения сутрешен въздух, но не спрях. Побягнах по-бързо, задвижих по-енергично крака и лакти, бягах на предела на силите си, бягах неразумно.

Озовах се пред един от онези супермаркети, които бяха завладели Долината, спрях се на тротоара и започнах да се давя и да плюя стомашна киселина. Двойка други ранобудни призраци като мен ме погледнаха, но бързо отместиха погледи. Изправих се, избърсах устата си и прелетях през предните врати на магазина.

— Искам кутия цигари — казах на продавача, докато все още се опитвах да си поема въздух.

Мъжът беше по-възрастен от мен, минаваше петдесетте и ми приличаше на индиец.

— Каква марка желаете?

Въпросът ме изненада. Не бях пушила от години. Погледнах към рафта зад него и очите ми се спряха на обичните ми някога „Марлборо“.

— „Марлборо“. Червено.

Продавачът взе кутията и я маркира на касата. Тогава разбрах, че съм по анцуг и нямам никакви пари в себе си. Вместо да изпитам срам, се разгневих.

— Забравих си портмонето. — Изрекох тези думи с вдигната брадичка, предизвикателно. Само да посмееше да не ми даде цигарите или да ме накара да се почувствам неудобно.

Мъжът ме погледна за миг. Настъпи момент, който писателите биха описали като „напрегната тишина“.

— Бягали ли сте? — попита той.

— Да — от мъртвия ми съпруг. По-добре, отколкото да се гръмнеш, предполагам, ха-ха!

Тези думи ми се сториха забавни. Малко по-гръмки, малко по-пресилени. Дори малко луди. Вместо да ми бъде отговорено със страх и неудобство, които всъщност желаех, очите на мъжа станаха някак си мили. Не изпълнени със съжаление, а с разбиране. Той ми кимна. Протегна ръка, за да ми даде кутията с цигари.