Коди Макфейден - Човекът сянка

— Съпругата ми почина в Индия. Една седмица, преди да дойдем в Америка. Вземете цигарите, ще ми ги платите следващия път.

За момент просто стоях и се взирах в продавача. После грабнах цигарите и избягах оттам със скоростта на светлината, преди сълзите да потекат по бузите ми. Стиснах здраво кутията и побягнах към дома си.

Той е доста далеч, но предпочитам да пуша там.

Изправям се в леглото си и се усмихвам, когато виждам цигарите на нощното си шкафче. Мисля си за човека в магазина, когато запалвам. Предполагам, че част от мен обича този малък човечец, обича го по начин, по който можеш да обичаш непознат, направил ти добро в момент, в който си имал най-голяма нужда от него. Тази любов е дълбока, сърцето ти тръпне от нея и макар никога да не науча името му, ще го запомня до сетния си час.

Смуквам дълбоко и поглеждам цигарата и черешовия ѝ връх, който свети в мрака на спалнята ми. Това е коварството на прокълнатите неща. Не никотиновата зависимост, макар че и тя е достатъчно лоша, а начинът, по който цигарата запълва някои празнини — сутрините с чаша горещо кафе или самотните нощи в къща, изпълнена с призраци. Знам, че трябва да ги спра отново, докато не са забили ноктите си в мен, но също така знам, че няма да го сторя. Те са всичко, с което разполагам сега — спомен за доброто, утеха и източник на сила, всичко вкупом.

Издишвам и наблюдавам как димът се вие, подхванат от леки въздушни течения, понася се и изчезва. Също като живота, мисля си аз. Животът е дим, нищо повече, само се заблуждаваме, че е нещо различно. Представлява един хубав облак, който се понася и разтваря, като оставя след себе си единствено мириса на съществуването ни във формата на спомени.

Изведнъж се разкашлям и се смея на всички тези размисли. Аз пуша, животът е пушек и името ми е Смоуки [1] Игра на думи — Смоуки (Smoky) — от англ. — „опушена, димяща, пушеща“. — Бел. прев. . Смоуки Барет. Това е истинското ми име, майка ми ме е кръстила така, защото е смятала, че „звучи готино“. Започвам да се кикотя в мрака на празната ми къща и си мисля (както всеки път) колко налудничаво звучи смехът, когато се смееш сам.

През следващите три-четири часа размишлявам над това. Над лудостта. В крайна сметка утре е денят.

Денят, в който ще реша дали да се върна на работа във ФБР, или ще лапна дулото на пистолета и ще си пръсна мозъка.

Все още ли сънуваш същите три съня?

Това е една от причините да имам доверие на назначения ми психотерапевт. Той не си играе с ума ми, не увърта, нито се опитва да ме обърка и да ме изиграе. Кара я направо — атакува ме директно. Колкото и да се оплаквам и да страдам от опитите му да ме излекува, уважавам методите му.

Името му е Питър Хилстед и е много далеч от Фройд стереотипа. Малко по-нисък е от метър и осемдесет, с тъмна коса, красиво лице — също като на фотомодел — и тяло, за което закопнях, когато го посетих за първи път. Очите му са най-уникалното нещо в него. Цветът им е електриково синьо, каквото досега не бях виждала в брюнет.

Въпреки че прилича на филмова звезда, никога не съм си представяла, че мога да имам нещо повече с него. Когато съм в компанията му, не си мисля за секс. Мисля за себе си. Той е един от малкото хора, на които наистина им пука за онези, с които работи. Не изпитваш никакво съмнение за загрижеността му, когато си с него. Когато разговаряме, нямам усещането, че умът му се рее някъде другаде. Дарява те с пълното си внимание. Кара те да се чувстваш като най-важното нещо в малкия му кабинет. Точно това ме възпира да си падна по него, колкото и изумително красив да е. Когато съм в компанията му, не мисля за него като за мъж, а като за нещо много по-ценно: огледало на душата ми.

— Същите три — отговарям аз.

— Кой сънува снощи?

Помествам се едва, не ми е удобно. Знам, че забелязва това, и се чудя какво ли си мисли. Винаги преценявам и премислям. Не мога да се спра.

— Онзи, в който Мат ме целува.

Психотерапевтът кима.

— Успя ли да заспиш след това?

— Не. — Поглеждам го, без да отроня и дума, докато ме чака да му отговоря. Днес не е един от дните, в които съм отзивчива.

Доктор Хилстед ме наблюдава, подпрял брадичка на ръката си. Очевидно обмисля нещо — прилича на мъж, застанал на кръстопът. Знае, че по който и път да поеме, няма да може да се върне назад. Минава почти минута, след която се отпуска на стола си, въздиша и потърква горната част на носа си.

— Смоуки, наясно ли си, че не съм особено уважаван сред моите колеги?