Кайл Милс - Човекът без сянка

— Защо?

— Очевидно никога не си бил в малка кравеферма в Западна Вирджиния.

— Искала си да видиш света?

— Може и така да се каже. Отидох в Окръг Колумбия и си намерих работа като програмист. Около година по-късно станах чиновник във ФБР, защото исках да бъда агент.

— Сериозно? Не те виждам като агент на ФБР.

— Мога да върша тази работа не по-зле от другите — защити се Куин.

— Казах го като комплимент. Но защо искаш да станеш агент на ФБР, за бога?

— Видя ми се вълнуващ начин да си изкарвам хляба.

— Затова ли не върна материалите от разследванията? Заради вълнението?

Куин бавно поклати глава.

— Може би вълнението е част от работата. Знам ли… Най-важното е, че умират хора.

Ерик изглежда остана доволен от отговора й.

— Омъжена ли си?

Тя поклати глава.

— Гадже?

— Вече не.

Той захапа края на молива, но не откъсна очи от нея, и седя така почти пет минути. Куин не издържа и наруши мълчанието.

— Е, какво ще кажеш? Вярваш ли ми, или не? Или още смяташ, че съм луда.

— Не мисля, че си луда. Но трябва да призная, че не мога да проумея някои неща. Сигурно има елементарно обяснение, което пропускаш…

— Например?

Ерик бръкна в джоба си, извади ластик и прибра на опашка дългите си коси.

— Не знам. Чела си материалите от разследванията по-задълбочено от мен. Всички онези жени имали ли са нещо друго общо помежду си, освен че са били на една и съща възраст и със сходно телосложение?

— Всички? Не. Поне не съм открила.

— Тогава нищо не предполага, че са били убити поради някаква логична причина. Престъпникът е действал хаотично. Сигурно е психопат.

— На пръв поглед може би това е отговорът. — Куин кимна към папката на пода, като се почувства виновна, че насочва вниманието му към нея. — Ти познаваш този случай по-добре от всеки друг. Може да намериш връзка. Да видиш нещо, което аз не съм забелязала. Нито полицията.

— Знам ли. Мина много време. — Ерик се наведе, взе папката и бавно прокара пръсти по картона, но не я разтвори.

Куин стана и тръгна към вратата.

— Ще отида за кафе.

Той бе обичал Лиза Еган. Това личеше от начина, по който говореше за нея. Куин изпита почти физическо страдание, че го принуждава да види ужасяващите снимки на трупа и да преживява отново най-болезнения период от живота си. Не искаше да седи там и да го гледа.

Дълго математическо уравнение запълваше по-голямата част на компютърния екран, но доктор Едуард Марън не го виждаше, нито го чувстваше. По-рано уравненията бяха живи същества за него — дишаха, пееха, шепнеха тайните си и притежаваха красота и емоции. Но сега бяха мъртви. Безжизнени символи, които вече нямаха реално значение.

Той се обърна и погледна към научноизследователската лаборатория, която се виждаше през остъклената северна стена на кабинета му. Лабораторията също се бе смалила до незначителност — стерилна пещера, пълна с безполезни уреди, представляващи десет години от живота му. Десет пропилени години. Как бе допуснал това да се случи? Как се бе оставил да бъде затворник толкова дълго време?

Принтерът забръмча и прекъсна мислите му. Марън завъртя стола си, за да се обърне в посоката, от която се чуваше звукът.

Тя беше с гръб към него. Слабото й атлетично тяло беше скрито под лабораторна престилка. Белият плат ярко контрастираше на дългите й тъмни коси. Днес беше с джинси и сиви маратонки.

В началото Синтия рядко идваше в събота. Но сега той намираше поводи да я държи там — да му намери някаква информация, да отстрани проблем с компютрите или да напечата и изпрати писмо. Марън правеше всичко, за да може да я вижда. Само двамата в празната сграда…

— След малко разпечатката ще бъде готова, доктор Марън — каза тя, поглеждайки съблазнително през рамо. — Искате ли да я сложа на бюрото ви?

— Не. Аз ще я взема, Синтия.

Тя тръгна към него. Вродената грациозност на движенията й биеше на очи дори сред всичката тази техника.

Въпреки нейната интелигентност истината беше, че Синтия още бе млада и неопитна, за да му бъде първи асистент, и от време на време това го нервираше. Но недостатъците бяха незначителни в сравнение с облагите, които младостта й предлагаше. Малките съвършени гърди, мускулестите крака, стегнатият корем — всичко това бе загатнато под лабораторната престилка, но оставаше неразкрито.

Той взе разпечатката от ръката й и се вслуша в звука от допира на хартията по гладката й кожа.

— Има ли още нещо, което искате да направя за вас, докторе?