Кайл Милс - Човекът без сянка

— Винаги съм постигал свръх резултати. Да видим по-нататък… „Еган е по-голяма, властва над него и предизвиква негодувание. Вероятно не иска да правят секс. Обидата нараства. През юни 1989 година той убива Катерин Танър — вероятно първото му убийство. Танър прилича на Еган и е също толкова добре образована. Докато я убива, той чувства, че упражнява контрола, който Еган му е отнела, и осъществява сексуалните си фантазии. Туейн прикрива следите от първото убийство. Следващата жертва също прилича на Лиза, но следите от убийството не са прикрити. Туейн става все по-уверен и разгневен. Накрая събира смелост да убие Лиза, но убийството не е обмислено и планирано като другите. Нещо го уплашва и едва не го изправят пред съда. А може би не е така. Това не изглежда типично за изнасилвач садист. Вероятно гневът му се е натрупвал независимо от отношенията с Еган? Недостъпността на жените наоколо? Въпреки катарзиса от убийството на жената, която е имала власт над него, и за разлика от Ед Кемпър…“ — Ерик вдигна глава и погледна Куин. — Кой е Ед Кемпър?

— Ами правил е дисекция на момичета от колежи, защото мразел майка си — измънка тя. — Накрая изрязал гръкляна й и го изхвърлил в кофата за боклук. После се предал.

— Приятно… — отбеляза Ерик и продължи да чете. — „Той още е отблъскван от жените около него — младите физици не са точно това, за което жените мечтаят…“

Туейн се ухили.

— „Липсва му абсолютният контрол, който е имал над тях, докато ги е убивал. През 1995 година, а може би и по-рано, той започва отново, но по-пресметливо. Действа далеч от родното си място и жертвите вече не приличат на Лиза, а са избрани така, че да се намали до минимум вероятността от разкриване или арест…“

Куин го чу внимателно да сгъва страниците, но лицето й беше наведено почти до коленете.

— Забележително — каза Ерик и седна до нея.

— Не знам как да ти се извиня.

— Няма за какво да се извиняваш. Хипотезата ти е логична. Искаш ли да знаеш къде си сбъркала?

— Да — с въздишка отвърна Куин.

— Лиза. Тя беше умна и красива и с нея се чувствах добре като личност, а не като пресметлив човек. Прекарах по-голямата част от детството си с консултанти и психоаналитици, които се надпреварваха да проникнат в съзнанието ми. Не защото им пукаше за мен, а защото искаха да докажат някоя своя теория и да напишат научен труд. И след като петнайсет години живях като лабораторен плъх, никой от тях не разбра какво всъщност представлявам. Лиза беше единствената, която успя.

В гласа му прозвуча искрена болка и Куин вдигна глава.

— Родителите ми се плашеха от мен, а другите деца ме смятаха за ненормален. Светът на изкуството искаше да ме използва, а мнозина учени — да видят провала ми. Лиза беше единственото в моя живот, което струваше нещо.

Куин докосна ръката му, но той не забеляза това, сякаш гледаше през нея.

— Странно. Минаха само десетина години, а вече ми е трудно да си я представя. Като че ли е изместена от всичко останало. Единственото, което си спомням, е колко много неприятности ми причини смъртта й…

— Колко време бяхте заедно? Две години? А плащаш цяло десетилетие. Наложило се е да живееш с подозренията, да напуснеш дома си…

Ерик шумно изпусна въздух през носа си. А може би беше горчива насмешка. Куин не беше сигурна.

— Не можех да понасям въпросителните погледи. Ако работех до късно, жените намираха извинения, за да не останат сами с мен в стаята. И онова копеле от Балтимор…

— Ренкуист?

Той кимна.

— Непрекъснато ме преследваше, задаваше ми едни и същи въпроси отново и отново и измисляше поводи да се обажда на всеки, с когото се сближавах. Опитваше се да ме уличи в нещо, вместо да търси убиеца на Лиза. И до ден-днешен единствените ми приятели са хората, които ме познаваха, преди да се случи всичко това, и не повярваха, че съм виновен. А те не са много.

Ерик млъкна и погледна папката на пода между тях. Куин дръпна ръката си, защото реши, че е готов да я вземе, но той не го стори. Облегна се назад на стола и замислено се загледа в нея.

— Стига съм се оплаквал. Разкажи ми нещо за себе си.

— Какво?

— Знаеш цялата история на живота ми и най-съкровените ми мисли, а аз не знам нищо за теб.

Тя сви рамене.

— Няма много за разказване. Животът ми не е интересен като твоя.

Той не каза нищо, оставяйки я да говори.

— Израснах в малка кравеферма в Западна Вирджиния. Завърших университета и се махнах оттам колкото бе възможно по-бързо.