Кайл Милс - Човекът без сянка

Синтия отстъпи половин крачка назад. И в тази половин крачка той отново видя края.

Когато я назначи на работа, усещаше у нея страхопочитание. И докато времето минаваше, страхопочитанието се превърна в привличане, което преди около шест месеца достигна кулминационната си точка — неизбежния физически контакт, едва забележимата неловкост, когато знаеше, че той я гледа, и непохватните опити да поведе разговор, когато настъпеше мълчание.

После онези сигнали изчезнаха, изместени от лека нервност. Марън се съмняваше дали Синтия знае защо изведнъж се е почувствала така и дали изобщо осъзнава промяната. Вероятно не беше нищо повече от прочутата женска интуиция. Това го безпокоеше. Но го въодушевяваше.

— Само още две неща, Синтия — каза той, защото не искаше да я пусне да си отиде. — Аз…

Звънът на телефона го прекъсна. Асистентката вдигна слушалката.

— Кабинетът на доктор Марън… Да, той е… Добре, ще му кажа, сър.

— За мен ли беше? — попита Марън, когато тя затвори.

— Генерал Прайс би искал да ви види, сър.

Той поклати глава с престорена сериозност.

— Страхотна идея да прахосам остатъка от деня.

Синтия се усмихна на опита му да я обезоръжи, но усилието й беше неубедително. Нищо повече от учтив жест.

— Добре — рече той и без желание се отправи към вратата. — Смятам да приключим за днес. Иди да се забавляваш. Ще се видим в понеделник.

Марън не бе виждал безлюден външния кабинет на Ричард Прайс. Обикновено там беше пълно с бюрократи паразити, които чакаха среща с краля си. Нямаше я дори сбръчканата му стара секретарка.

— Изненадан съм, че те виждам тук, Ричард. Не трябваше ли да прекараш деня с прекрасното си семейство?

Прайс изглеждаше както обикновено — сив костюм, червена вратовръзка и бяла риза. Мъжете като него не можеха да живеят без някакъв вид униформа. Тя ги караше да се чувстват в безопасност и като част от нещо. Черпеха авторитет от униформата.

— Седни, докторе.

В поканата прозвуча авторитарност, макар че Прайс още проявяваше здравия разум да действа предпазливо. Марън кимна и седна, доволен, че засега оставя илюзия за контрол. Той очакваше, че в най-лошия случай срещата ще се окаже интересна, а в най-добрия — забавна.

Прайс мълча няколко секунди, без да поглежда Марън, и накрая каза:

— Не спазваш споразумението.

Марън не можеше да реши кого ненавижда повече — политиците, чието лицемерие беше внимателно планирано, или военните, чието лицемерие беше възмутително. Той си позволи лека усмивка. Двамата не бяха разговаряли по този въпрос почти от десет години. Прайс се преструваше, че проблемът не съществува, и се правеше на патриот. Той несъмнено прекарваше нощите си, философствайки за „потребностите на мнозинството“, „допустими загуби“ и други клишета, които хората като него използваха, за да прикриват амбициите си.

— Не можем да си позволим повече неправомерни действия.

— Неправомерни действия — тихо повтори Марън. Думите прозвучаха безразлично и безсъдържателно.

Генерал Ричард Прайс най-после го погледна в очите и сложи длани на бюрото, сякаш се подготвяше за въображаема атака.

— Това не е игра, докторе. Имаме споразумение и честта те задължава да го спазваш.

Чест.

— Криеш се от нас и ни поставяш в трудно положение, което може да предизвика нашата намеса и да навреди и на двама ни — продължи Прайс.

Говореше изискано, но в комбинацията между синтаксиса и тона му имаше заплаха.

Красивата и безспорно схватлива Куин Бари още се изплъзваше от Брад Лоуел и неговата шайка мазници. Разбира се, Марън знаеше всичко за Куин. След като толкова дълго бе прецаквал комуникациите на Прайс, той знаеше почти всичко. Куин Бари притежаваше материалите от разследванията за пет от неговите млади жени. Тя бе разкрила манипулирането на КСИД, направено от МТД, и бе избягала от бездарно организираните усилия да я хванат, при това неведнъж, а два пъти.

Моментът не можеше да бъде по-подходящ. Марън искрено се надяваше, че още има възможност да се запознае с тази млада жена, преди всичко да е свършило.

— Не ти ли осигурихме всичко, което поиска? — попита Прайс. — Има ли още нещо, от което се нуждаеш, а не сме ти го дали?

Марън не отговори. Как би могъл да го разбере един човек с толкова безнадеждно ограничен интелект и въображение? Прайс не бе осигурил нищо. Нищо.

Бяха минали повече от десет години, но спомените на Марън още бяха болезнено образни. Полицаите бяха стеснили кръга около него много по-бързо, отколкото очакваше. Идваха в дома му, обаждаха се по телефона. Отначало въпросите за Лиза Еган бяха безобидни, но бързо станаха целенасочени.