Кайл Милс - Човекът без сянка

Нейната смърт беше голяма трагедия. Тя беше красива. Съвършена. И Марън я чака дълго. Той още чуваше как потропването на вратата отекна в чистия й, ухаещ на жена апартамент. Тогава Марън още беше относително неопитен и в моментната си изненада изгуби контрол над нея. Той гледаше ужасен как Лиза поема дълбоко въздух и се кани да нададе писък, който щеше да се чуе в целия район на университета. Неистовото чувство за загуба, което изпита, когато скалпелът му разряза нежната й кожа и сухожилията на врата й, беше неописуемо.

И до ден-днешен Лиза Еган беше с него повече от всяка друга. Той се събуждаше нощем и мислеше за нея и за пропуснатата завинаги възможност. Какво би могла да му покаже, което другите не притежаваха?

— Не забравяй къде щеше да си сега без помощта ми, докторе. Полицията те преследваше. Ако не бях аз…

— Щях да съм мъртъв — каза Марън.

Тонът му беше пресметнато безпристрастен, без да издава дали е благодарен или ядосан от намесата на Прайс.

Генералът изглежда се поколеба как да реагира.

Накрая Прайс бе предложил капан. Марън знаеше това от самото начало, но нямаше избор. Не можеше да позволи всичко да свърши така. С хленчене.

Когато Прайс отново заговори, гласът му беше самоуверен, както очакваше Марън.

— Без да се впускаме в детайли, докторе, трябва да ти кажа, че се намираме в много опасно положение. Искам да знам дали мога да разчитам на съдействието ти.

Прайс правеше нещата твърде лесни. Той искаше и изпитваше потребност отчаяно да вярва. Марън се поколеба дали да не си поиграе с него и да го принуди да се моли, но знаеше, че това ще бъде безсмислено и в крайна сметка досадно занимание. Скоро щеше да го постави на колене.

— Да, генерале. Давам ти думата си.

Телефонът започна да звъни още преди Марън да излезе от кабинета. Прайс не посегна веднага към слушалката, а го изчака да се върне в лабораторията си.

Разговорът бе минал по-добре, отколкото очакваше. Арогантността на Марън беше странно притъпена. Прайс щеше да настоява, но в края на краищата знаеше какво има и нямаше да поиска да се откаже от него. Инстинктите му подсказваха, че няма да има повече неприятности от страна на доктор Едуард Марън. Поне не в близко бъдеще.

Генералът видя, че телефонният разговор е по секретната линия и се обажда Брад Лоуел. Вдигна слушалката. Вероятно късметът нямаше да му изневери и новините щяха да са добри.

— Намери ли я?

Отговорът не прозвуча мигновено, както се надяваше.

— Не, сър.

— Какво е положението, Брад?

— Наблюдението не установи контакти, сър.

— Но е всеобхватно, нали?

— Да, сър. Макар че не успяхме да открием Ерик Туейн. Моите хора претърсиха къщата му. Няма следи, че е заминал за дълго. Оставих човек там.

Прайс извади пура от кутията на бюрото си и нервно започна да дъвче края й.

— Възможно ли е тя да се е свързала с него?

— Като се има предвид информацията, която притежава, едва ли го е сторила, сър. Тя го подозира.

Прайс замълча за миг, сякаш преценяваше положението.

— Трябва да го намерим, Брад. Не можем да рискуваме да оставим каквото и да било на случайността.

— Разбирам, сър. Правим каквото можем.

— Информирай ме за всичко ново.

— Разбира се.

— И, Брад…

— Сър?

— С Туейн не бива да се случва нищо. Той трябва да бъде запазен на всяка цена.

Съдържанието на стиропорената чаша димеше приятно, макар че кафето имаше вкус на неуспешен химичен експеримент. Куин разкъса още едно пакетче захар и го изсипа вътре. Нямаше подобрение. Сега кафето имаше вкус на подсладен неуспешен химичен експеримент. Какво пък, по дяволите! И без това нямаше да го пие. Просто й беше необходимо извинение да изчезне за малко.

Куин отново погледна голямото изпъкнало огледало, което леко изкривяваше отражението на редиците от скапана храна зад нея. Мъжът се бе преместил няколко крачки по-нататък и се преструваше, че разглежда рафт с чипсове, докато заемаше позиция да я вижда по-добре.

Куин сложи капачета на двете чаши и ги понесе към хладилниците в дъното. С изключение на младата касиерка с прическа тип „улови вятъра“, мъжът беше единственият човек в магазина. Куин имаше чувството, че е въвлечена в странен танц, когато пристъпи към купчините ярко оцветени бонбони и надникна през тях.

Косата му беше подстригана късо. Носеше очила с телени рамки и добре поддържан, но не и стилен, сив костюм. Тя усети как сърцето й подскочи, когато мъжът вдигна глава и очите му започнаха да я търсят.