Кайл Милс - Човекът без сянка

Какво?

Той си спомни как в детството си мислеше, че това е нещо, което живее в него. Малко и немощно. Нещо, което можеше да потиска. Мина много време, докато осъзнае истината. Но дали беше така? Може би винаги е бил наясно. Той беше нещото, скрито в него. Всичко друго беше само маска.

Премести пълната с цветя ваза и се наведе по-близо до огледалото на бюфета. Щеше да става все по-лошо. Помнеше това отпреди. Знаеше, че хората ще започнат да го отбягват и да се питат какво се е променило у него. Дори хората, с които се разминаваше в магазините или на улицата, щяха да чувстват леко неудобство, когато той беше близо до тях, и да намират причина да се извърнат в опита си да избегнат смътното усещане за заплаха, предшестващо близостта му. Нямаше друго подобно усещане — сякаш беше различен вид от човешките същества и физическият му облик беше само маска от плът и кръв. Но той знаеше, че това не може да продължи вечно. Идваше край, а не начало. Край, който отдавна трябваше да позволи да настъпи.

Прокара пръсти през косата си, още хипнотизиран от отражението си в огледалото, и се отказа от несъвършената си маска. Сякаш беше господар на сенките, призоваваше ги и ги насочваше да се плъзгат през лицето му, да заличават фасадата за пред света и да оставят само оголения череп отдолу.

Той най-после се обърна и погледна към пода. Слънчевите лъчи току-що бяха започнали да проникват през прозореца, осветяваха малката кухня и хвърляха леки отблясъци върху черния найлон пред краката му. Жената сякаш се бе вторачила в него, макар да не виждаше нищо. Светлината постепенно озари студените й безжизнени очи. Ръцете й бяха завързани за тежката дъбова маса в средата на стаята, а краката — за двете страни на бюфета зад гърба му.

Той внимателно стъпи между разтворените й крака и прокара босото си ходило нагоре по бедрото й. Разликата между приятния слънчев загар на краката й и кремавобялото на таза й вече беше едва забележима. Тялото беше покрито с тънки резки. Дълбоки червени линии като разперени напосоки ветрила. Засъхналата кръв отчасти прикриваше голотата й. Той затвори очи и придвижи стъпалото си по гъсто окосмения триъгълник между бедрата й и сетне по корема. На места стъпалото му залепваше за миг върху още прясната кръв. Обожаваше това усещане.

Но и то вече не му достигаше. Спомняше си го отпреди — чувството, че танцува на ръба на преживяването. Отчаяната потребност да се вмъкне в жертвите, да бъде част от страха и болката им, да усети отлива и да се влее в него. Да разбере какво виждат в онези последни мигове. Да ги последва в смъртта.

Той легна до жената, сви се на кълбо и сложи глава на лявата й гърда. Утринното слънце бе започнало да сгрява стаята и той усети как топлината пълзи по голата му кожа.

Беше им се оставил да го хванат и да го затворят. Да бъде хранен и обучаван и да се грижат за него. Беше им позволил да измъкнат от преживяванията му чувството за опасност и непредсказуемостта. Но това вече свърши. Отне му години, но сега той контролираше нещата.

Нямаше да действа веднага, а щеше да остави предвкусването за крайния миг бавно да се засили, както правеше винаги. И когато то станеше непоносимо и ръцете му започнеха да треперят от прилива на адреналин в организма, а съзнанието молеше за избавление, тогава щеше да настъпи неговият миг.

Куин показа временния си пропуск и пазачът й направи знак да мине през портата, без да я кара да сваля стъклото на колата. Това беше незначителен проблясък на късмет, след като бе изпуснала между седалките ментовите си бонбони, с които заместваше пастата за зъби. Но трябваше да ги намери.

Слава богу, движението не беше натоварено и ако не се изгубеше, докато се опитваше да намери сградата, щеше да отиде навреме на работа. Куин караше с максималната позволена скорост, почти без да забелязва разположените на голямо разстояние една от друга постройки и дърветата с пъстри багри в базата Куонтико на ФБР, докато се гледаше в огледалото за обратно виждане.

Косата й изглеждаше добре — беше къса и не можеше да се разроши твърде много. Лицето й беше бледо от липсата на сън, но очилата скриваха тъмните кръгове около очите й.

Вече беше почти убедена, че изглежда добре, когато видя група обучаващи се агенти на ФБР, които бягаха от другата страна на пътя. Те имаха слънчев загар, атлетични фигури и ясен поглед. Сякаш се бяха появили нарочно. Тъпаци!

За щастие указанията, които бе получила, бяха относително лесни за следване и тя спря колата си на паркинга три минути преди началото на работното време. Грабна чашата с чая, намери ментовите бонбони и изскочи от колата. Тъкмо посегна да затръшне вратата, когато забеляза раницата с програмата КСИД на МТД на предната седалка. Раницата не притежаваше достойнството и изискаността на кожено куфарче, но Куин щеше да изглежда мъничко по-добре, ако отидеше на работното си място с нея, отколкото само с чаша чай и ментови бонбони.