Кайл Милс - Човекът без сянка

— Не, сър. Имайки предвид ограниченията, при които работя, мисля, че е невъзможно да овладеем положението.

— Не желая оправдания.

— Няма да се оправдавам, сър. Ако смятате, че работата ми не е достатъчна, оставката ми ще бъде на бюрото ви още днес следобед.

Прайс въздъхна дълбоко и посочи един от столовете пред бюрото си. Лоуел седна, но малко сковано.

— Знаеш, че не искам проклетата ти оставка, Брад.

— Да, сър.

— Краят на тази операция наближава. И двамата го знаем. Всеки ден е ценен. Просто трябва да издържим.

— Разбирам, сър. Но не съм сигурен дали е възможно.

Прайс стана, заобиколи бюрото и седна на стола до Лоуел. Времето да разчита на йерархията и на силата на сплашването отмина. Той искаше Лоуел да се съсредоточи. И да не губи вяра още малко.

— Какво е положението, Брад?

— Къщата е чиста и се грижим за тялото…

— Но?

— Ако това продължава, някой ще забележи схемата. Млади, добре образовани, привлекателни жени изчезват в рамките на кратък период от време в относително малък географски район. С нищо не можем да противодействаме на това.

Прайс потърка устни, но не каза нищо.

— Мислите ли, че може да се направи нещо, сър?

— Не знам, Брад. Честна дума.

— Тогава вероятно ако променим някои от насоките, които спазвам, бих могъл да…

Прайс поклати глава.

— Не. Още не сме стигнали дотам. Може би това скоро ще стане, но не сега. А жената от ФБР?

— Куин Бари. Наблюдаваме я, но не очаквам повече неприятности от нея. Прехвърлиха я в Куонтико и ние отстранихме проблемите в КСИД.

Прайс стана. Лоуел стори същото, като правилно се досети, че е освободен.

— Имаш доверието ми, Брад. Винаги е било така.

Изненадата, която се изписа по лицето на Лоуел, не беше напълно неочаквана. Прайс рядко изказваше похвали, защото смяташе, че така значително се увеличава силата на въздействието им.

— Положението очевидно е изключително трудно — продължи той. — Но знаеш какъв е залогът. Само печелим време. Сега е ценна всяка секунда. Съзнаваш това, нали, Брад?

Лоуел кимна рязко и излезе от кабинета, оставяйки Прайс да стои неподвижно насред стаята.

Изключително трудно положение.

Той се запита дали винаги е било така, или си беше невъзможно още от самото начало.

Прайс кимна мълчаливо за поздрав на петимата мъже, седнали около масата за конференции, и зае обичайното си председателско място.

— Радвам се, че сте тук, сър. Тъкмо се готвехме да започнем.

Лаборантът затвори стъклената врата пред високата два метра грамада от аудио-визуална техника, отстъпи назад и се съсредоточи върху дистанционното управление в ръката си. Огромният екран на отсрещната стена проблесна, стана зелен и след миг се появи мъгляв образ.

— И така, уловихме картина от сателита. Ако възникнат проблеми, ще бъда навън — каза младият мъж, остави на масата дистанционното управление, угаси лампите и излезе.

На екрана бавно преминаваха бледи, зеленикавобели хълмисти дюни, заснети с видеокамера с прибор за нощно виждане, монтирана на долната част на „Ф-18 Хорнет“. От време на време спокоен глас се смесваше с атмосферните смущения, съскащи от вградените в стените говорители. За повечето присъстващи картината беше неразгадаема, но за Прайс беше съвсем ясна. Двайсетте години, прекарани в армията, бяха превърнали пилотските радиовръзки в негов втори език.

Пустият терен бавно започна да се променя. Появиха се светлинни проблясъци на голямо разстояние един от друг — вероятно огньове на пастири или номади, после геометрични очертания на малки постройки и накрая — светлини и познат изглед на град.

Атмосферните смущения утихнаха, когато тягата намаля, и говорът стана малко по-разбираем. Прайс огледа хората около себе си, наблюдавайки степента на съсредоточеност по лицата им на приглушената светлина.

Изтребителят пусна товара си върху голяма квадратна сграда близо до центъра на града. Малкият обект се стрелна надолу, насочван със смъртоносна безпогрешност от лазер, фокусиран върху постройката. Прайс измърмори одобрително, когато бомбата улучи целта и сградата избухна с безшумен взрив.

Светът сякаш се наклони, когато Ф-18 бавно започна да завива обратно натам, откъдето бе дошъл. Камерата остана насочена към мишената колкото бе възможно по-дълго, снимайки мъглявината от бели пламъци, разсейвани от пустинния вятър.

— Какво разхищение!

Всички се обърнаха към задната част на стаята и източника на гласа.