Кайл Милс - Човекът без сянка

Когато се върна, видя, че на стола й има пакети, изпратени по пощата. Куин предположи, че е станала грешка и пратките са за предишния обитател на кабинета, взе ги и се приготви да ги занесе на рецепцията. Но в същия миг забеляза собственото си име, надраскано на дебелия плик най-отгоре. Сигурно бе забравила нещо на работното си място във Вашингтон.

Тя хвърли пакетите на бюрото, захапа сандвича и се опита да отвори първия плик с мазните си пръсти. В него имаше една-единствена папка, която Куин дори не бе виждала. Може би беше нещо, свързано със следващата й задача.

Тя остави папката разтворена, и се дръпна назад, защото бе вдъхнала зелен пипер и едва не се задави. Куин овладя кашлицата си и се огледа, за да види дали някой я наблюдава. Обитателите на съседните килийни бяха отишли да обядват и никой от останалите не я гледаше. Тя предпазливо протегна ръка към отворената папка, взе я и я сложи на коленете си.

Снимката беше малка, ясна и фокусирана, закачена с кламер за другите документи. Жената на нея бе просната на пода с разперени ръце и крака. Голото й тяло беше жестоко обезобразено и лежеше в локва от собствената й кръв.

Куин хлопна папката и извади от кошчето за боклук плика, в който бе пристигнала. Адресът на подателя беше труден за разчитане и тя го доближи до лампата на бюрото. Ню Йорк. Полицейската лаборатория.

— По дяволите! — тихо изруга Куин, бутна под бюрото неотворените пликове и стъпи върху купчината, като отново се огледа, за да се увери, че никой не я е видял.

Устата й изведнъж пресъхна и тя отпи глътка от хладкия чай, опитвайки се да разсъждава. Някой очевидно бе направил сериозна грешка. Това трябваше да е. Грешка.

Куин извади от чекмеджето разпечатката на създадената от нея програма за търсене в КСИД и сравни номера на досието в папката, която бе получила, с номерата на досиетата от петте попадения.

Единият номер съвпадаше.

— По дяволите! — отново прошепна тя.

Не. Пак можеше да е грешка. Погрешен номер или някакво друго недоразумение. Непрекъснато ставаха такива неща. Куин отвори втория плик. А после следващия.

След по-малко от минута тя пъхна своята разпечатка обратно в чекмеджето и подпря краката си на петте папки, които се оказаха реални доклади от разследвания и тя нямаше абсолютно никакво право да ги поръчва. Можеше да я уволнят или да й сторят нещо по-лошо. Предполагаше се, че тези материали са плод на електронното въображение на КСИД.

Куин дълго седя там, като си даде вид, че яде сандвича си, когато колегите й започнаха да се връщат от обяд. Какво да направи? Да върне папките? Това беше приемлив вариант. Може би никой нямаше да забележи, че са й били изпратени. Във ФБР несъмнено се получаваха множество поръчани документи от разследвания, но сигурно никой не им обръщаше внимание. Вероятно веднъж месечно ги слагаха в архивите и повече никога не ги виждаха. Дали?

Докато Куин гризеше нокътя на палеца си и се опитваше да измисли изход от затрудненото положение, в което я бе вкарало твърдоглавието й, съзнанието й проряза друга мисъл. Какво означаваха материалите? Ами ако някой наистина извършваше ужасяващи престъпления и заради небрежността в програмирането на „Модерна термодинамика“ никой не знаеше за това?

Тя продължи да гризе нокътя си, като мислеше за снимката, която бе видяла, за номерата на досиетата и за странната функция на програмата, която бе разкрила. Бедата беше факт. Куин не само бе поръчала досиетата, но и ги бе отворила. Все пак какво лошо има в това да хвърли един бърз поглед и да се увери, че става въпрос за компютърна грешка — свързване на несвързани случаи? Трябваше да бъде сигурна.

Тя извади най-горната папка и се обърна с гръб към вратата на стъкления си кабинет, използвайки тялото си, за да скрие онова, което държеше в ръцете си.

Куин отдавна мечтаеше да стане агент и да работи за ФБР, но още не бе виждала досие от разследване, освен по телевизията. Тя бързо прелисти отделните секции, за да разбере как са организирани материалите и да събере обща информация. Мъртвата жена беше Шанън Дорси, двайсет и пет годишна, биолог в „Дау Кемикалс“. Куин се вторачи в друга нейна снимка, която вероятно бе изрязана от албум от колеж. Шанън беше хубава, със слабо лице, дълги черни коси и черни очи. Усмивката й издаваше стеснителност и излъчваше топлота. Куин пое дълбоко въздух, прелисти обратно до началото на досието, твърдо решила да разгледа всички снимки на Шанън.