Кайл Милс - Човекът без сянка

Изчезването през 1999 година в Орегон имаше подобен сценарий. Неидентифицираната ДНК бе взета от един-единствен косъм, намерен на дивана, и главният заподозрян пак беше приятелят. Тъй като нямаше алиби и притежаваше дълго полицейско досие с нарушения, той бе изправен пред съда. Но поради липса на свидетел и труп го бяха признали за невинен.

Куин прочете полицейското му досие. Имаше няколко случая на насилие, за които мъжът бе осъждан на затвор. След сбиване в бар той бе изпратен зад решетките през втората половина на 1991-а и по-голямата част на 1992 година. Беше невъзможно да е замесен в убийството на Лиза Еган…

— Как върви работата?

Куин обърна глава. Сигурно изглеждаше ужасена, защото Нейтън Шейл се засмя.

— Съжалявам. Не исках да те уплаша.

— Няма нищо. Хората непрекъснато постъпват така с мен — отговори тя, надявайки се, че това ще обясни и треперещия й глас. После придвижи стола си към Шейл така, че да скрие папката на бюрото зад гърба си. — Почти приключих, Нейт. Програмата се компилира. Утре би трябвало да съм готова и да я прегледаме заедно, за да се увериш дали е това, което искаше.

— Вече си готова? Страхотно!

— Нямаше много за вършене — каза Куин, изпитвайки затруднения да се съсредоточи върху разговора. — Разбира се, може да поискаш да внеса някои подобрения и да обуча всеки, който ще я използва…

— Фантастично!

За миг й се стори, че той ще влезе в кабинета, и инстинктивно се дръпна назад, за да скрие по-добре папката. Но Шейл се обърна и тръгна към стълбите.

— Кажи ми, когато стартираш програмата, Куин. Изгарям от нетърпение да видя какво си направила.

Куин протегна ръка към купчината книги, натрупани до нея на леглото, и избра една, от която се подаваха залепени бележки. Тя прегледа главата за различните видове сексуално мотивирани убийци и се съсредоточи върху описанието на извратен садист. Профилът почти идеално пасваше.

Куин пусна книгата на пода и огледа разхвърляните на леглото справочници, пълни със снимки на трупове, направени на местопрестъплението, на прословути серийни убийци, със записи на разпити на Тед Бънди, Чарлз Менсън и Дейвид Берковиц и с разсъждения върху психиката на убийците, които още бяха на свобода. Отделите в Куонтико, подпомагащи разследванията, бяха пълни с такива неща и Нейтън Шейл с радост насърчи интереса й, като й даде назаем няколко учебника.

Куин бе започнала проучването си преди четири часа и беше облечена в обичайните си дрехи за спане — клин и стара фланелка с емблемата на университета в Мериленд. Но докато четеше ужасяващите подробности за най-бруталните убийства в Америка, тя си сложи анцуг и чорапи. Куин погледна за стотен път през отворената врата на спалнята, претърси с очи кухнята и всекидневната за някакво движение и устоя на импулсивното си желание да провери отново вратите и прозорците. Твърде много въображение и твърде малко сън бяха лоша комбинация.

Тя свали няколко книги на пода и се съсредоточи върху една от папките, които неправомерно бе поръчала. От петте случая този беше единственият с относително подходящ заподозрян — тогава седемнайсетгодишният гений по физика, преподавател в университета „Джон Хопкинс“. Куин отвори папката, извади леко пожълтяла статия от университетския бюлетин и внимателно я прочете за трети път.

През 1986, на дванайсет години, Ерик Туейн бе приет в Нюйоркския университет, където бе започнал да изучава изобразително изкуство. Но въпреки успехите му там, по неясни причини той бе напуснал година по-късно. В кратката бележка към статията се изказваше предположение, че е бил „разочарован от света на изкуството“.

Куин се опита да си спомни какво правеше в часовете по изобразително изкуство, когато беше на тази възраст. Сигурно е била в седми клас. Вероятно бе рисувала кончета с цветни моливи и бе убеждавала баща си да ги залепи на хладилника.

След като бе напуснал Нюйоркския университет, Туейн се бе преместил при своите родители, обикновени работници, въпреки лошите си взаимоотношения с тях и бе продължил да се занимава с изкуство. Когато не рисувал и не правел скулптури, той очевидно се разнообразявал с леки четива в областта на квантовата механика, теорията за единното поле и гравитацията. И любимото му занимание го бе подтикнало да запише няколко свои идеи за ядрения синтез, базирани върху един от трудовете на някакъв професор от „Джон Хопкинс“.

Туейн изпратил статията си в списанието по физика, за което бил абониран, надявайки се да получи обратна информация от издателите. Но те я публикували без съкращения. И въз основа на тази разработка на „зрялата“ възраст тринайсет години Ерик Туейн бе получил докторска степен по физика, при това без да е учил в университет. Година по-късно той вече преподавал и се занимавал с научноизследователска дейност в „Джон Хопкинс“.