Кайл Милс - Човекът без сянка

Те сякаш бяха изваяни от разпръснатите в района изхвърлени материали — сиви и кафяви метални листове, назъбени краища на парчета от стари машини и ръждясали вериги, тихо подрънкващи на вятъра. Някои се извисяваха на четири-пет метра над главата й и се открояваха като тъмни силуети на фона на розовеещото небе. След няколко минути Куин тръгна, опитвайки да се отърси от усещането, че това са изкривени надгробни плочи и че се намира в гробище.

Нищо не загатваше, че жилището е обитаемо. Куин спря пред вратата и стоя там почти минута, събирайки смелост. Повтаряше си, че всичко ще бъде наред и историята, която бе измислила, ще я предпази от неприятности. Но дали наистина щеше да стане така?

Тя най-сетне протегна ръка и удари по вратата, която изтрака в рамката си. Неизвестно защо, звукът й подейства успокояващо, затова Куин продължи да блъска още няколко секунди, за да се увери, че някой ще я чуе.

Минаха минута-две, но никой не отвори. Тя тъкмо реши, че вътре няма никого, когато вратата се открехна. Стърженето на метал бе заглушено от силна музика, разнасяща се отвътре.

Мъжът, който застана на прага, не беше такъв, какъвто се бе подготвила да види. Черните му коси бяха дълги и завързани на опашка на тила. Беше облечен в джинсов комбинезон, без риза отдолу. Ръцете му бяха тънки, но мускулести, а раменете — широки. На едното имаше черна татуировка на геометричен символ, подобен на онзи на вратата. От по-близък поглед се виждаше, че това е сложно преплитане между образи на екзотични животни и птици. Мъжът приличаше на индианец. Чертите му бяха изящни и смуглата кожа изглеждаше по-скоро наследствена, отколкото загоряла от слънцето. А може би това беше ефект от тънкия пласт прах, с който бе покрита.

— Я, таен агент!

— Моля? — Куин положи усилия гласът й да не прозвучи стреснато.

Той присви очи, докато я оглеждаше изпитателно — започна от лицето, спря на очилата с рогови рамки на носа, мина през безформения пуловер и полата и накрая стигна до маратонките, които бе избрала за това посещение.

— Тук не идват много гости. Особено красиви жени под прикритие.

Изражението и гласът му показваха безразличие. Думите му не означаваха нито покана, нито дори комплимент, а само отбелязване на факт.

Куин бръкна в чантата си, извади служебната си карта и му я показа.

— Аз съм от ФБР. Търся Ерик Туейн.

— Ерик Туейн — тихо повтори той. — Какво бихте могли да искате от него?

— Боя се, че това е личен въпрос. Вкъщи ли е Туейн?

Мъжът се поколеба и в този кратък миг на несигурност Куин разпозна момчето от снимката във вестника, което се чувстваше неловко.

— Вие сте Ерик Туейн — каза тя и отстъпи назад, после осъзна, че оставя повече разстояние между тях, отколкото беше естествено.

— Онова, което е останало от него.

— Бих искала да…

— Имате ли заповед?

— Не. Аз…

— Тогава сбогом.

Той протегна ръка да затвори вратата. Преди да осъзнае какво прави, Куин скочи напред и я блокира с ръка. Тази импулсивна реакция я доближи на петнайсет сантиметра от мъжа, който почти сигурно бе прерязал гърлото на приятелката си и може би бе изтезавал, изнасилил и убил още няколко млади жени.

Докато се опитваше да устои на изпитателния му поглед, Куин установи, че той не е много по-висок от нея. Истината беше, че бе вцепенена от страх, но Туейн изглежда сметна това за непоколебимост. Той наведе глава и тръгна. Куин не помръдна, докато Туейн не се скри зад ъгъла на коридора. Тя изпита желание да побегне към колата си и да се махне оттам. Но знаеше, че не може да го направи. Щом беше готова да рискува кариерата си, Куин се нуждаеше от по-солидно доказателство от една странна компютърна разпечатка и няколко полицейски досиета.

Тя най-сетне постигна компромис между съзнанието и опънатите си нерви. Щеше да влезе, но да остави вратата отворена. За всеки случай.

Куин тръгна по дългия коридор. Музиката се засили — дезориентираща вълна от звуци с елементи на кънтри, познати от детството й, но изопачени до неузнаваемост. Когато влезе в стаята, тя вече не чуваше нищо друго.

Помещението беше дълго трийсетина метра, високо около дванайсет метра и построено предимно от тухли и стъкло. Вградените в тавана и стените тръби и машини бяха боядисани в основни цветове, контрастиращи на големите картини, окачени около тях.

— Може ли да погледна? — изкрещя Куин, за да надвика музиката.

— Мислех, че нямате заповед за обиск — отговори Туейн и седна пред голяма маса, отрупана с инструменти.