Кайл Милс - Човекът без сянка

— Значи живеете сам?

Той кимна.

— Ренкуист и колегите ви се погрижиха за това.

Куин позна името на ченгето от Балтимор, ръководило разследването на убийството на Лиза Еган. Доколкото можеше да прецени, участието на ФБР беше минимално — само консултации.

— Къде работите, господин Туейн?

Той скръсти ръце на гърдите си и се облегна на стената зад него, очевидно опитвайки се да реши дали иска да продължи да участва в нейното малко разследване. Куин вече започваше да мисли, че го е притиснала твърде много, когато Туейн най-после отговори.

— Още работя за „Хопкинс“. Но вече не преподавам, разбира се. Сключихме споразумение — стига да им предоставям интересна математика и да не се доближавам на километър и половина от университета, те ще продължават да ми плащат. Комуникираме предимно по електронната поща.

— Разбирам. — Куин бръкна под пуловера си, извади тефтерче и нарочно надраска няколко бележки. — Е, благодаря за съдействието.

— Това ли е всичко?

— Мисля, че да… А, още нещо.

— Да?

— Имате ли нещо против, ако използвам тоалетната ви, преди да си тръгна? Шофирах дълго.

Той сви рамене и посочи отсрещния ъгъл на стаята.

— Благодаря — отговори тя и опита да се държи естествено, докато се отдалечаваше от него достатъчно, за да се чувства спокойна.

Куин влезе в банята, заключи вратата, облегна се на нея и изведнъж усети немощ. Няколко пъти пое дълбоко въздух и си повтори отново и отново, че се справя добре и това е изпълнението на живота й. Когато се успокои, приближи до мивката и благодарение на дължината на косите на Ерик Туейн лесно намери няколко косъма с неповредени корени. Прибра ги в малко найлоново пликче и го затъкна в колана на полата си, после пусна водата в тоалетната.

Куин още не бе сложила ръка на дръжката на вратата, когато си представи невероятно образно как Ерик Туейн я чака с две телени закачалки и ножа за дърворезба. Тя се вцепени за втори път този следобед и усети как сърцето й блъска в гърдите.

„Я се стегни!“

Куин се приближи отново до мивката, наплиска лицето си със студена вода и се избърса. Очите й бяха кървясали.

Тя претърси набързо банята, но не намери нищо, с което би могла да се отбранява. Накрая отиде до вратата и я отвори.

Туейн не бе помръднал от мястото си.

Куин въздъхна облекчено, усмихна се престорено и тръгна самоуверено по стария дървен под.

— Вие не сте агент на ФБР — каза той, без да вдига глава от масата, върху която работеше. — Какво правите тук?

— Моля?

— Служебните им карти са други. И всички се обличат като погребални агенти.

Тя се бе надявала да не й зададе този въпрос.

— Всъщност се занимавам с научноизследователска работа. Казах ви, че съм дошла да потвърдя адреса ви и да науча някои дребни неща.

— Как попаднахте на тази работа?

— Стори ми се, че ще бъде вълнуващо.

Туейн най-после я погледна и започна да върти ножа за дърворезба в ръката си със сръчност, на която би завидял и фокусник виртуоз.

— Така ли е?

— И още как!

Той кимна замислено. Куин тръгна по коридора, водещ към спасително отворената външна врата.

— Очаквайте разследващите агенти да ви се обадят през следващата седмица.

Туейн не каза нищо.

Тя спря едва когато разстоянието между тях беше петнайсет километра. Паркира до административна сграда, пред която имаше пощенска кутия, угаси двигателя и удари глава във волана. Беше успяла. И с изключение на лекия пристъп на паника в банята бе желязна. Не се представи зле. Можеха ли типовете от Куонтико да й възложат нещо по-трудно от това?

Куин сложи найлоновото пликче с космите на Ерик Туейн в плик, който вече бе адресирала, наведе се през сваленото стъкло и го пусна в пощенската кутия.

След няколко дни щеше да получи отговор.

— Всичко е още експериментално, така ли?

Ричард Прайс огледа подобната на пещера лаборатория и титаниевите, стоманени и фибровъглеродни съоръжения в нея. В по-голямата си част специфичните им функции бяха загадка за него. Преди десет години магистърската му степен по физика беше достатъчна, за да разбере проекта и дори да дава насоки за осъществяването му. Но сега се бе примирил с факта, че оглавява нещо, което е извън интелектуалния му обсег.

— Изпробването ли? — попита доктор Едуард Марън, приближи се до компютърния терминал и подаде няколко команди. — Разбира се.

— Кога ще приключи?

— Най-много след три седмици.

— И какво очакваш да откриеш?