Кайл Милс - Човекът без сянка

Облачното небе и безлунната нощ покриваха с мрак всичко около колата на Куин Бари. Фаровете едва пронизваха тъмата и осветяваха тихия селски път, но това нямаше значение, защото тя бе минавала оттам стотици пъти и можеше да шофира със затворени очи.

Преди седмица Куин очакваше с нетърпение спокойните почивни дни във фермата на баща си, а сега ги желаеше още по-отчаяно. След шест години в големия град ритъмът на живота в родното й място изглеждаше приятно муден. Тя щеше да убеди баща си да я остави да спи до обяд, после щеше да направи палачинки и може би да издои няколко крави. И да размишлява.

Проблемите й с Дейвид — главната причина да предприеме това пътуване — й се струваха далечни, както и спокойствието, което обикновено изпитваше, докато караше сред природата на Вирджиния. Разбира се, за това беше виновен Ерик Туейн. Куин бе избягала от склада, който той наричаше дом, само преди двайсет и четири часа, но още беше нервна. Страхът й се засилваше, докато осъзнаваше реалността, в която се бе забъркала.

Но тя искаше да разбере в какво точно се бе забъркала. Колкото повече мислеше за необяснимо манипулираната система КСИД, толкова повече се объркваше. Куин измисли безброй обяснения за странните програмни инструкции, които бе открила, но никое не заслужаваше сериозно внимание.

Вероятността пет отделни програмни засечки в компютърните системи на пет различни щата да свържат пет престъпления с очевидни сходства беше около едно на милиард. А шансът МТД случайно да са използвали реално съществуващ ДНК подпис за теста — макар че бяха достатъчно глупави да направят тази грешка — беше толкова малък, че би било трудно да се изчисли.

Куин протегна ръка и включи радиото на местна станция, предаваща кънтри музика. Гласът на Ханк Уилямс младши нахлу в колата, но не можа да проникне в съзнанието й и да прогони заключението, което тя отчаяно се опитваше да потисне — че престъпленията са реални и програмата на МТД е умишлено усилие да се прикрие връзката между тях.

Но въпреки доказателствата това изглеждаше невъзможно. Какво щяха да спечелят във ФБР, като запазеха в тайна факта, че двайсет и шест годишен преподавател в „Хопкинс“, художник и отшелник, обикаля страната и убива жени? И ако в манипулирането на КСИД бе замесен някой с висок пост във ФБР, какво можеше да й донесе това? Нищо добро. Странното и внезапно преместване в Куонтико започваше да й прилича не толкова на произволно действие, а по-скоро на преднамерен ход да се отърват от нея. И ако това беше истина, логично бе да я изпратят някъде, където да могат да я наблюдават. Дали някой във ФБР знаеше, че е поръчала докладите от разследванията?

— Не — високо каза тя, но музиката, изпълваща колата, заглуши гласа й.

Защо я обземаше параноя? Ставаше дума за програмен дефект, който ФБР не бяха забелязали. Най-късно в понеделник частната лаборатория, на която бе изпратила коса от Туейн, щеше да й съобщи резултата от анализа на ДНК. И тогава Куин щеше да разполага с всичко необходимо, за да запази работата си и да се погрижи Ерик Туейн да прекара зад решетките остатъка от окаяния си живот, рисувайки стенописи в килията си.

Тя спусна стъклото и се замисли за посещението си в дома му — за мириса на дърво и стари тухли, за ярките цветове и музиката, за физическата му красота и обезоръжаващото държание. Беше й неприятно да го признае, но бе невероятно вълнуващо да стои близо до толкова гениален и толкова зловещ човек. Да играе на котка и мишка с него и да успее да избяга.

Изведнъж колата се наклони, което накара Куин да опъне предпазния колан и я изтръгна от размисъла. Тя настъпи педала за газта и двигателят отново заработи равномерно, но не за дълго. След по-малко от минута Куин бе принудена да спре в ниските треви край пътя.

— Страхотно! — измърмори тя, грабна фенерчето от жабката и излезе в мрака.

Съдейки по звуците, до двигателя не стигаше гориво. Куин вдигна капака, наведе се и провери инжекционната система. Нищо. Тя отново седна зад волана и се опита да включи двигателя, но безуспешно. Дали не бе свършил бензинът? Но това не беше възможно, защото докато отиваше на работа, Куин бе напълнила резервоара догоре и уредът показваше, че има гориво. Отново слезе от колата, погледна полата и блузата си, опитвайки да си спомни колко бе платила за тях, седна на тревата и се пъхна под колата. Няколко удара по резервоара затвърдиха подозренията й, че е празен.