Кайл Милс - Човекът без сянка

Всичко беше планирано. Нямаше съмнение в това. Неизвестно как, те бяха разбрали къде отива. Бяха пробили резервоара й, за да я принудят да спре на най-усамотеното място на пътя между Куонтико и фермата на баща й. Бяха сменили уреда за нивото на горивото, за да не се усети.

Куин изведнъж осъзна, че цялата трепери. Кои бяха те? И какво искаха? Трябваше да е заради КСИД. Какво друго би могло да бъде? С изключение на тази история животът й беше съвсем обикновен. Които и да бяха, те не искаха загадъчните препращания в компютърната програма да станат публично достояние. Каква беше връзката им с Ерик Туейн? Покровителстваха ли го поради някаква причина? Защо? Каква точно причина биха могли да имат?

Когато се поуспокои, тя слезе от пикапа, приближи се безшумно до телефона на задната стена на бензиностанцията, пое дълбоко въздух и набра номера на Дейвид.

— Ало? — Гласът му беше сънен.

— Дейвид!

— Куин! Къде си? Цяла седмица се опитвам да се свържа с теб, по дяволите!

— Слушай, Дейвид…

— Колко е часът?

— Дейвид! Поне веднъж млъкни и ме изслушай.

— Господи! Какво има?

— Мисля, че съм в беда, и се нуждая от помощта ти.

— Какви ги говориш?

— Спомняш ли си онова място, където бягахме понякога, след като се запознахме?

— Имаш предвид…

— Не го казвай!

— Какво ти става, Куин?

— Може да ни подслушват.

— Да ни подслушват? Какво…

— Можеш ли да дойдеш там? След два часа?

— Да, предполагам.

— Не позволявай на никого да те проследи.

— Да ме проследи? Куин…

Тя затвори и хукна към пикапа. Бе останала твърде дълго там. Те сигурно я търсеха.

Куин бе тръгнала решително, но увереността й започна да намалява. С всяка измината крачка стъпките й по чакъла ставаха все по-тихи и колебливи. Тя спря на разклона между двете алеи за бягане за здраве. Дъхът й излизаше на бързи мъгливи облачета, озарени от слабите светлини на Вашингтон, проникващи през гъстата гора.

Куин не можеше да проумее какво се случва с нея. И колкото повече мислеше за това, толкова по-силно я обземаше параноята. Тя се опитваше да си внуши, че не трябва да се държи безразсъдно и да позволява на страха да измести логиката, но неуспешно.

Куин доближи часовника до очите си, за да види колко е часът. Беше 3:15. Дейвид сигурно вече я чакаше. Дейвид — единственият човек, на когото бе казала, че отива при баща си. Дейвид, когото бе заварила да рови в разпечатките й в деня, когато я лишиха от работата й в централата. Дейвид, чийто внезапен интерес да прекарва повече време с нея бе съвпаднал с откриването на грешката в системата КСИД.

„Престани!“

Куин положи усилия да помръдне, но краката й бяха като забити в земята. После изведнъж си спомни, че Дейвид бе поискал да сменят колите си, за да може тя да провери несъществуващ — както се оказа — проблем със спирачките му. Дали бе искал да претърси колата й? Или да й сложи проследяващо устройство?

Куин поклати глава. Сега вече наистина започваше да се побърква. Но въпреки тази самокритика тя се отклони от алеята, нагази в мократа трева, за да заглуши стъпките си, и се изкатери по малкия хълм, откъдето се виждаше останалата част от парка.

Дейвид беше там и стоеше под висока лампа. Куин се промъкна до една редица телефонни автомати, скри се зад тях и внимателно огледа района.

Нямаше нищо друго, освен дървета и безлюдни пътеки. Дейвид беше единственият движещ се обект в парка. Той нетърпеливо пристъпваше от крак на крак, докато чакаше Куин да се появи от мрака.

Това беше глупост. Тя позволяваше скорошният й гняв към него да избухне неконтролируемо. Въпреки несъвършенствата си Дейвид не би предал приятел. Той можеше да й помогне. Работеше за хора на властта и имаше влиятелни приятели. Можеше да даде материалите от разследванията на хора, които да направят нещо с тях и да не подведат под отговорност самата нея.

— Хайде, Куин! — прошепна тя.

Но беше безнадеждно. Не можеше да се убеди. Тя погледна Дейвид още веднъж и после телефона, зад който се криеше. Ще му се обади. Да, това беше решението. Така щеше да се почувства по-добре.

Тя бръкна в чантата си, извади монета и набра номера на клетъчния му телефон.

— Ало?

— Дейвид…

— Куин! Къде си, по дяволите? Стоя в дъжда от половин час.

Той наведе глава и започна да обикаля светлия кръг под лампата.

— Съжалявам, Дейвид. Забавих се и… няма да мога да дойда.

Куин забеляза, че движенията му станаха по-бързи, но заради разстоянието между тях не можеше да види изражението и мимиките му, които познаваше добре.