Кайл Милс - Човекът без сянка

— Шегуваш ли се, Куин? Събуди ме посред нощ и ме накара да дойда тук за нищо? — Гласът му започваше да звучи с онзи авторитетен тон, който Дейвид бързо възприемаше, когато се перчеше пред хората.

Куин присви очи, и се наведе напред, опитвайки се безуспешно да види лицето му, което беше скрито в сянка.

— Съжалявам, Дейвид.

Той заговори веднага, сякаш да не й позволи да затвори. Авторитетният му тон се смекчи и се превърна в загриженост.

— Направих каквото поиска. Уверих се никой да не ме следи. Каза, че си в беда. Какво става, Куин? Искам да ти помогна. Знаеш това, иначе нямаше да ми се обадиш.

Нещо не беше наред. Куин бе готова да приеме, че обичайната й проницателност беше леко притъпена от страх и объркване, но промяната у Дейвид беше очевидна. Той почти я молеше да й помогне — нещо абсолютно нехарактерно за него.

— Съжалявам, че те събудих, Дейвид. Трябва да помисля. Ще ти се обадя по-късно.

Той спря да крачи и запуши свободното си ухо, за да чува по-добре с другото.

— Куин, чакай…

Тя затвори, обърна се и си помисли, че е взела правилното решение. По-добре да бъде предпазлива, отколкото после да съжалява. Така казваше баща й. Разбира се, баща й вероятно би предположил, че има и други възможности за избор.

— Мамка му!

Гласът на Дейвид беше силен и отекна в парка. Куин спря и го погледна. Той размахваше телефона си. Когато се успокои, започна да набира някакъв номер, очевидно без да се притеснява, че е три и половина сутринта, и след миг заговори настоятелно, но Куин не чу нищо.

Разговорът продължи по-малко от минута. После Дейвид хукна към улицата.

— Искате ли още?

Куин отмести поглед от компютърния екран и погледна младия сервитьор.

— Няма да мигнете цяла нощ, а? — попита той и напълни догоре чашата й с чай.

Интернет кафето беше само на няколко преки от университета в Джорджтаун. Посещаваха го предимно студенти. Куин беше достатъчно млада, за да се слее с тях, и затова го бе избрала.

— Моля? — попита тя.

Сервитьорът кимна към компютъра.

— Не сте готова за теста?

Тя го възнагради с усмивка, която бе усъвършенствала през последната си година в университета. Учтива, но не и подканваща.

— Да. В осем часа съм на изпит. Знаете как е.

Той разбра намека й и тръгна към неколцина други посетители.

— Желая ви успех.

— Благодаря!

Куин се огледа, за да се увери, че никой не й обръща особено голямо внимание, и написа www.DNAassesment в полето за търсене. Връзката беше бавна и тя имаше време нервно да отхапе от кифлата до клавиатурата, преди страницата да се зареди.

Сърдечният й ритъм се ускори, когато щракна върху бутона за резултатите, но не защото не бе наясно какво ще види, а защото не беше сигурна какво трябва да направи с информацията, след като я получи. При кого да отиде? Не и във ФБР. Определено не и при Дейвид. Медиите? Местната полиция? Куин написа паролата в бялото квадратче в средата на екрана и натисна ENTER.

Тя отново погледна кифлата, докато компютърът получаваше достъп до информацията, но не можа да се насили да я вземе. Липсата на сън, адреналинът и кофеинът започваха да се отразяват на обикновено железния й стомах.

Куин прегледа информацията на екрана и спря, когато стигна до ДНК подписа, извлечен от косата на Ерик Туейн. Тя го гледа втренчено дълго време, без дори да погледне ДНК подписа на убиеца, който бе записала на листче.

Между двата нямаше нищо общо.

Вятърът бе продължил да се усилва през деня, а дъждът беше пороен. Пуловерът й беше мокър и тънката пола се бе усукала около краката й. Куин допря гръб до полуразрушената тухлена стена зад нея и чу как изтрака парче от стърчащия метален покрив. Тя погледна нагоре и реши, че покривът ще издържи, ако вятърът запази скоростта си.

Седеше там от няколко часа и нямаше представа още колко ще чака. Минути? Дни? Пейзажът около нея беше безлюден. Единствените звуци и движения бяха дело на вятъра. Тя надникна от малката ниша, в която се бе свила, и за пореден път се опита да открие нещо интересно в порутените сгради и хвърчащите боклуци. Трябваше да остане будна. Вече се бе уловила да задрямва два пъти…

Отначало Куин не беше сигурна какво е, но то я събуди. Наведе се напред, опитвайки да съзре някаква промяна. Отначало не забеляза нищо, но след няколко минути чу бръмчене на двигател. Куин скочи и тръгна през боклуците срещу шума, придържайки се до стара стена, дълга около трийсет метра. Схванатите й крака я забавиха малко, но тя успя да стигне навреме до края на стената, където запустели железопътни релси пресичаха пътя. С течение на годините асфалтът около тях бе хлътнал и бе образувал дълбоки бразди, но Куин успя да ги пресече.