Кайл Милс - Човекът без сянка

Малката сива хонда намали скоростта и с необходимата предпазливост се приближи до релсите. Куин изчака да я подмине, хукна след нея, отвори вратата, хвърли раницата си на задната седалка и седна отпред до шофьора.

— Господи!

Тя се изхлузи почти до пода, когато колата спря, и удари рамото си в таблото.

— Какво правиш, по дяволите?

Куин видя изумлението по лицето на Ерик Туейн.

— Продължавай да караш!

Той не помръдна.

— Вие от ФБР сте шайка психопати. Слушай внимателно, Куин Бари. Не съм убил Лиза Еган.

— Моля те, Ерик…

— Чакай малко. — Лицето му изведнъж помръкна. Той се сви на седалката и бавно поклати глава. — Защо се криеш? Те са тук, нали?

— За бога, Ерик…

— Довела си ония от специалните части, които се прицелват в главата ми. Ще направиш така, че да ме убият.

Куин хвана ръката му.

— Никой няма да те убие, Ерик! Имаш думата ми. А сега карай!

Туейн се поколеба за миг, но накрая освободи ръчната спирачка и мина през релсите.

— Какво искаш от мен? Защо не ме оставите на мира, по дяволите?

Тя не отговори, а се надигна и погледна през задното стъкло. Нищо. Дали това означаваше, че е в безопасност, или те не бяха толкова глупави да се оставят да ги види?

— Виж какво, Ерик, изслушай ме внимателно. Имам неопровержимо доказателство от анализ на ДНК, че онзи, който е убил асистентката ти, е убил още най-малко четири жени.

— Какво? Какви ги говориш?

— Знам, че ти не си го направил.

Той прокара пръсти през дългите си коси, отмятайки ги назад от лицето си. Изглеждаше объркан.

— Ерик? Добре ли си?

Туейн сякаш загуби сили да натиска педала за газта и колата намали скоростта.

— Не, не. Не спирай — каза Куин, сложи ръка на коляното му и го натисна.

— Аз… — Той покри с ръка устата си за миг. — Съжалявам. Не очаквам да разбереш, но… това отдавна ми тежи. Имам малък проблем… Наистина ли всичко свърши?

Куин отново погледна през задното стъкло, увери се, че не ги следят, и се изправи. Ерик я погледна. Тя не беше сигурна дали погледът му е омекнал, или само така й се струва.

— Благодаря! — заеквайки, каза той. — Благодаря!

— Не ми благодари.

— Защо не? Нямаш представа какво е всички да мислят, че си…

— Забрави ли, че всъщност не съм точно агент на ФБР?

— Е, и?

— Самостоятелно открих доказателството.

Подозрителността, която бе видяла, когато се запознаха, отново се изписа на лицето му.

— Ерик, не знам какво точно става, но имам причина да смятам, че ФБР не искат това да стане публично достояние и прикриват…

Той отново удари спирачки и Куин полетя напред, но този път се хвана, преди да се удари в таблото.

— Не мога да повярвам, че допуснах да постъпиш така с мен — ядосано каза Ерик. — Слизай.

— Какво правиш? Продължавай да караш. Аз…

Той се пресегна пред нея и отвори вратата от нейната страна.

— Вън!

— Ерик, имам доказателство…

— О, да, това е различно. Доказателство? Имаш ли представа с колко маниаци по конспирациите от ФБР като теб трябваше да се справям през тия години?

— Моля? Аз не съм маниак по конспирациите.

— Вероятно мислиш, че Джон Кенеди е бил убит от извънземни, нали?

— Разбира се, че не.

— И ЦРУ е създало СПИН, за да убива хомосексуалистите?

— Не! Виж какво, аз…

— Психо.

— Какво?

— Ти си психо. Смяташ, че Лиза всъщност не е мъртва, а хора къртици я държат под земята.

Куин хвана ръцете му. Ерик не се възпротиви, но присви очи.

— Изслушай ме — започна тя, като не го гледаше, а наблюдаваше пейзажа наоколо, търсейки някакво движение. — Видя картата ми. Наистина работя за ФБР. И на задната седалка има полицейски документи от разследвания, които доказват думите ми. Искам само да ми отделиш половин час от времето си.

— Защо?

— Защото искаш да знаеш кой е убил Лиза. И защото в момента няма какво друго да правиш.

Слизането от колата се оказа по-сложно, отколкото Брад Лоуел очакваше. Дясната му ръка беше превързана и най-малкото движение предизвикваше силни болки. Той хвана предпазния колан със здравата си ръка и стисна зъби, докато се измъкваше на алеята за коли пред къщата на Ричард Прайс.

Лоуел вървеше по-бавно от обикновено, но не заради нараняванията си, а за да обмисли отговорите на въпросите, които Прайс несъмнено щеше да зададе. Разговорът им по телефона сутринта беше необичайно рязък. И бе приключил с доста настоятелна „молба“ да се срещнат. Лоуел бе посещавал само веднъж новия дом на шефа си, и то при съвсем други обстоятелства. Не знаеше какво да очаква. Но най-лошото беше, че вече не му пукаше.