Кайл Милс - Човекът без сянка

— Попитах за картините.

Куин се опитваше да изглежда спокойна, да прикрива нервността си и да си придаде вид, че това е рутинно посещение на служител от Федералното бюро за разследване.

И май успя. Туейн махна уклончиво с ръка и й обърна гръб.

Тя тръгна покрай стените, като внимаваше да не го изпуска от поглед и в същото време да търси нещо подозрително. Не беше сигурна точно какво би могло да бъде. Според учебниците, които бе прочела, този тип убийци често запазваха сувенири — бельо, бижута или части от телата. Куин се запита какво ли е скрито от погледа й.

Картините бяха зрелищни и тя почувства, че се съсредоточава все повече върху тях. Те представляваха чудата смесица от стилове, съчетани в неповторима цялост. Сюжетите бяха обикновени — жена, дете или пейзаж. Но изразните средства бяха много по-сложни. Картината, пред която спря, напомняше произведение на Пикасо, после се превръщаше в леко подобие на Матис и накрая — на Рембранд.

— Ваши ли са? — извика Куин.

Туейн се обърна и присви очи, после натисна нещо на масата и музиката утихна.

— Какво?

— Ваши ли са картините?

Той кимна.

— Изумителни са.

Тя спря за миг пред свръхмощен компютър. От двете му страни имаше черни дъски, които явно никога не бяха използвани. Но стените зад тях бяха осеяни със сложни математически изчисления.

— Имате ли име? — попита Туейн и отново се залови за работа. Той сякаш рисуваше нещо по масата.

— Име? Съжалявам, сър. Казвам се Куин Бари.

Мъжът се обърна към нея и тя се вцепени. Туейн не държеше четка или молив, а инструмент за дърворезба, който приличаше на скалпел.

— Добре ли сте?

Ерик Туейн несъмнено беше красив. Кожата му беше гладка и нежна, устните — сочни, а зъбите — бели. Тъмната му коса проблясваше на слабата слънчева светлина, проникваща през прозорците. Беше ли се научил да използва външността си, за да привлича жертвите?

— Госпожице Бари, желаете ли вода или друго за пиене?

Тя се усмихна окуражително.

— Не, благодаря. Е, художник ли сте или физик?

— Няма съществена разлика. — Той остави ножа на масата и Куин направи крачка към него. Дърворезбата още не бе придобила ясни очертания и представляваше само поредица от изящни линии. — Не искам да бъда груб, госпожице Бари, но защо сте тук?

— Само за да се уверя, че това е постоянният ви адрес, и да установя линия за комуникация.

— Линия за комуникация — повтори Туейн.

В гласа му не прозвуча любопитство, а само нарастваща меланхолия.

— Да, сър. Въз основа на някои нови доказателства възобновихме разследването по смъртта на Лиза Еган. — Куин внимателно наблюдаваше реакцията му. Човек като него, с докторска степен на тринайсет години, би трябвало да е достатъчно умен и да приеме прякото участие на ФБР като знак, че смъртта на Еган е свързана с убийствата на други млади жени. — Искате убиецът да бъде изправен пред съда, нали?

Туейн не я погледна, а се вторачи през рамото й в задната част на стаята.

— Убиецът. Това би трябвало да съм аз. Неприспособеният към обществото малък ненормалник, убил жената, с която е спял. Прерязал гърлото й от ухо до ухо без причина. Вслушвал се е твърде внимателно в гласовете в главата си, а?

— Ние… търсим истината.

Устните му леко се изкривиха, но Куин не беше сигурна дали това може да се опише като усмивка.

— Ще ме извините, но десетте години на контакти с хора като вас ме карат да се съмнявам в това.

— Излъгал сте за взаимоотношенията си с нея.

Туейн изведнъж стана още по-сдържан, сякаш бавно се затваряше в себе си.

— Да. Излъгах.

Куин вече не можеше да се откъсне от това. Тя беше като хипнотизирана от него и от опасността, която той представляваше. Все едно гледаше хищник в зоопарк, но без решетки.

— Може ли да попитам защо?

— Защо излъгах ли?

— Да.

Куин сякаш видя болката в очите му. Изумителна илюзия!

— Лиза беше до мен, когато най-много се нуждаех от приятел. Но не искаше връзката ни да става публично достояние, защото тогава бях твърде млад. Тя се шегуваше, че това дори е незаконно в Мериленд. Все едно, Лиза беше мъртва. Реших да проявя уважение към желанието й връзката ни да остане в тайна. И заради това ченгетата стигнаха до извода, че съм я убил… — Гласът му заглъхна за миг. — Не знам защо ви го казах.

— Затова ли живеете тук?

— Опитах на други места — там, където мислех, че още има живот за мен. — Туейн я погледна обвинително. — Но където и да отидех, хората научаваха за миналото ми.