Кайл Милс - Човекът без сянка

Ами ако не беше програмен дефект, а някой наистина убиваше по жесток начин млади жени? Колкото и невероятно да звучеше, това беше възможно. Можеше ли Куин да забрави цялата история? Тя се вторачи в белия таван, обмисляйки този въпрос.

Но не се колеба дълго. Познаваше се добре и знаеше, че няма да остави нещата така. Не и след като прочете информацията за смъртта на онези жени, видя снимки, на които бяха усмихнати, а после си представи какво бяха преживели, преди да умрат.

Куин протегна ръка към чая и отново отпи, макар че вкусът и хладността му вече не й допадаха. Разполагаше с по-малко от седем часа, преди да започне да се приготвя за работа. Тя избута учебниците на пода и посегна да загаси лампата. Но размисли — след всичко, което бе видяла и прочела тази нощ, реши да я остави да свети.

Сенките не се скъсяваха.

Въпреки този очевиден извод Куин Бари не помръдна. Тя седеше в колата и надничаше през прозореца. Страхът и лекото поклащане на автомобила от вятъра предизвикваха у нея все по-силно чувство за гадене.

Всъщност това не се дължеше на квартала, където се намираше. По нищо не личеше, че някой живее или е живял някога тук. Куин бе спряла зад полуразрушена каменна стена, която скриваше колата й, но в същото време й позволяваше да вижда околността. Съдейки по декоративните елементи на тухлените сгради наоколо, тя предположи, че са построени най-малко преди седемдесет и пет години — преди утилитаризмът да удържи окончателна победа над естетиката. А съдейки по степента на разрухата им, тя реши, че са изоставени поне от половината на това време.

Куин се наведе напред и огледа срутените покриви, ръждясалите врати и счупените стъкла на постройките в стария индустриален парк. Очите й бавно се насочиха надясно, търсейки доказателства за човешко присъствие, но не откриха нищо, докато не се спряха на сградата пред нея.

На пръв поглед тя не изглеждаше много по-различна от другите. Но когато човек се вгледаше, ставаше очевидно, че сградата е още непокътната, както и високите тесни прозорци, вградени в избелелите тухлени стени. Къщата бе опасана с каменна ограда с ръждясали, но още страховити на вид железни шипове. Навремето сигурно бяха представлявали надеждна охрана, но сега от портата бяха останали само изкривените панти. Най-отличителното нещо беше металната врата, която не бе ръждясала, а боядисана в яркосиньо с рисунка на странен жълт геометричен символ.

Куин пое дълбоко въздух и бавно издиша. Беше време да вземе решение. Онова, което вече й се струваше тъпо, бързо щеше да премине в категорията на безумното, когато слънцето се скриеше зад хоризонта и мракът покриеше всичко наоколо.

Тя бе прекарала по-голямата част от деня на работното си място, но съзнанието й беше заето от КСИД и материалите от разследванията, затова не свърши кой знае какво. След часове на размисъл Куин най-после бе принудена да приеме, че има само три възможности за избор и нито една от тях не е добра.

Най-очевидната беше тихомълком да върне досиетата и да забрави цялата история. После една година можеше да се скъса от работа и да се надява Луис да не я унищожи в служебната характеристика. Така поне щеше да има шанс да бъде одобрена за подготовка за агент. Но можеше ли да забрави всичко ей така? Съществуваше малка вероятност случаите да са свързани, но бяха станали и по-странни неща. Как щеше да се почувства, ако след време разбереше, че всичко това е реалност и още жени са умрели по ужасен начин, защото бе предпочела да се погрижи за кариерата си?

Другата възможност беше да занесе досиетата на новия си шеф и да му разкаже цялата история. Но не й отне много време да открие недостатъци в този план. Ако се окажеше празна работа, както по всяка вероятност щеше да стане, шефовете й щяха да запомнят, че незаконно е поръчала документите от разследванията. Щеше да й провърви, ако отървеше затвора, и трябваше да забрави за идеята да стане агент.

Но най-важното беше, че Куин искаше да е сигурна. Ако съумееше да намери доказателства, че Ерик Туейн е извършителят на тези престъпления, тя щеше да занесе досиетата на Нейт и нямаше да се безпокои за работата си. Какво щяха да направят във ФБР? Да я уволнят, защото е намерила сериен убиец, за чието съществуване дори не подозираха? Не. Те щяха да бъдат принудени да й дадат медал и да забравят, че е нарушила правилата.

Куин излезе от колата и бързо тръгна по разбития асфалт. Мина през свода в оградата и спря в средата на големия двор, за да огледа високите сложни скулптури пред нея.