Кайл Милс - Човекът без сянка

Тонът й изглежда го стъписа за миг, но той бързо се овладя.

— Казаха, че си свършила много добра работа. Видяха ми се направо смаяни. Очевидно проблемът, който не можа да откриеш, е бил незначителен.

Куин се намръщи. „Видяха ми се направо смаяни…“ Да, в това имаше логика. Последното, което МТД искаха, беше Куин да вдигне шум. Те трябваше да я усмирят и да я убедят да се откаже от цялата работа. И смятаха, че ще е достатъчно да кажат добра дума за нея на шефа й. Но за тяхно съжаление тя беше адски уморена и гладна и седеше в празна стаичка в Куонтико, Вирджиния. И й беше писнало.

— Това не е съвсем вярно, Луис. Снощи поработих по въпроса и се оказа, че грешката не е моя…

— Нали това казах!

— Това означава, че…

— Спри дотук — отново я прекъсна той. — Тази история става абсурдна.

— Луис, аз…

— Виж какво, Куин, в програмата ти имаше дефект и ти не можа да го отстраниш. Не можа. И аз трябваше да повикам онези момчета, за да те измъкнат от затрудненото положение. Те казаха, че си свършила добра работа, и аз им вярвам. Забрави всичко, за бога!

— Но…

— Зарежи го, Куин! Спомняш ли си, когато ти казах, че неспособността да признаеш грешката си е качество, което не бихме желали да открием у агентите ни? Имаш нова работа. Съсредоточи се да я свършиш добре — каза Крейтър и затвори.

Куин тресна слушалката.

— „Ти не можа да го отстраниш“ — подигравателно повтори тя и ритна стената. Това бе предал Луис на шефовете си и така щеше да пише в служебната й характеристика. — Тя направи всичко възможно, но накрая се наложи да повикаме професионалистите, за да оправят нещата.

Куин скръсти ръце на гърдите си и гневно се втренчи в листовете по бюрото си. Това беше всичко. Беше прецакана и не можеше да направи нищо. Луис явно не искаше да я изслуша. Той вече бе взел решение.

Тя дълго седя на стола и гледа сивите стени, които я обграждаха. А след пет минути по лицето й се разля лукава усмивка.

Материалите от разследванията! Точно така. Това беше отговорът. Куин само трябваше да използва новия си служебен адрес в Куонтико, за да поръча копия от петте досиета, които програмата й бе посочила. И ако се окажеше, че нито едно от тях не съществува, теорията й щеше да бъде доказана. Тогава би могла да изпрати загрижено писмо до МТД, в което да изкаже предположението, че остатъчните данни от пробния им тест може да предизвикат проблеми в инсталираната от нея програма. Щеше да изпрати копие до Луис и до шефа му и — готово. Куин не само щеше да си отмъсти, но и да изглежда съвестна в очите им. А това беше качество, което ФБР търсеше в агентите си.

Ричард Прайс стоеше пред големия прозорец с изглед към необитаемите планини на Вирджиния около научноизследователската база на „Модерна термодинамика“, но не ги виждаше.

— Втора жена за една седмица, Брад. Какво се случи, по дяволите?

Отражението на Лоуел в стъклото се размърда неспокойно. Тъмният му костюм и червената вратовръзка бяха безупречни както винаги, но у него имаше нещо различно. Погледът му беше твърде напрегнат, а брадичката — издадена доста напред. Мълчеше.

Прайс се обърна и го погледна в очите.

— Не ме карай да питам втори път.

Той не разбра дали тези думи отслабиха волята на Лоуел да мълчи, или засилиха решителността му да говори. Но всъщност нямаше значение.

— Казах ви, този път беше различно, сър.

— Мисля, че не те попитах това. Искам да знам как се случи. Удвоих проклетия ти екип…

— Да, сър!

Прайс седна на кожения стол зад бюрото си, без да откъсва очи от мъжа, който стоеше неподвижно като статуя върху килима.

— Не желая да участвам с теб в тази игра, Брад. Ако имаш да кажеш нещо, говори.

— Сър, трима от хората ми са новаци, а единият работи едва от няколко седмици. Бива ги, но не са подготвени… не и за това. И дори да имах време да ги подготвя, пак няма да са достатъчно за изпълнението на задачата, особено след заповедта ви да не допускаме да ни видят.

— Престани, Брад. Много добре знаеш, че…

— Сър! — Силният глас на Лоуел стресна Прайс, който млъкна. — Сър, той сякаш е неуловим за електронното наблюдение. Вече обсъдихме това. Сутринта намерихме компютърен чип, вграден в проследяващото устройство на колата му. Чипът изпращаше фалшива информация и затова не можахме да го проследим. Хората ми дори нямат представа как действа…

Лоуел започна да изглежда неуверен и гласът му загуби част от убедителността си.

— Свърши ли? — попита Прайс.