Кайл Милс - Човекът без сянка

— Цяла вечер беше мъртвило. Няма причина барът да остане отворен. Сипи си. Направи и на мен.

Куин остави раницата си на едно от високите столчета и предпочете чаша вода.

— Вечерях с Дейвид — каза тя, докато смесваше за Бърти джин и тоник.

Възрастната жена престана да мете пода.

— Сериозно? Как мина?

— Изумително. Той сякаш беше друг човек.

Бърти се подпря на метлата. Изглеждаше толкова учудена, че Куин загуби нишката на мисълта си.

— Какво има? — попита тя.

— Понякога забравям колко си млада.

— Какво означава това?

— Мъжете не се променят, миличка. Или ги харесваш такива, каквито са, или не.

Куин махна очилата си и потърка очи, но замъгли още повече зрението си. Докато помагаше на Бърти да почисти, единственият извод, до който стигнаха, беше, че е нерешителна. Въпросът Дейвид, както бе станал известен, явно нямаше да се реши от само себе си.

Бърти се качи горе да си легне, но Куин остана, направи си чай и разтвори програмата на МТД на малкия бар. Това беше преди три часа.

Тя отново си сложи очилата и прати страницата, която току-що бе прочела, на пода. Куин бе прегледала два пъти алгоритъма на търсенето и бе установила точно каквото очакваше — елементарна и ефикасна програма за търсене. Сега беше по средата на раздела за въвеждане на информацията и бе на път да установи същото. Колкото повече се задълбочаваше, толкова често се питаше дали Луис беше прав. Системата на МТД работеше от години. Какъв беше шансът Куин да е права, а системата да греши?

И след още един час тя откри проблема. Куин беше уморена и сигурно щеше да пропусне най-обикновен ред от програмата, ако там нямаше един познат математически двучлен — 30, 33.2. Тя прерови раницата си, намери разпечатката с петте загадъчни попадения, прокара пръст надолу по страницата и стигна до неидентифицирания ДНК подпис.

15,16/30,33.2/16,20/20,25/11,17/14,16/8,13/11,11/9,11/10,10/8,11/7,9.3/9,13

Онзи ред от програмата на МТД, който бе открила, имаше недвусмислено предназначение — ако фрагментът ДНК съдържаше математическият двучлен 30,33.2, системата го пропускаше и прескачаше на друго място в програмата. Куин зарови ръце в документите, натрупани на купчина на масата, и изведнъж осъзна, че за пръв път от три дни се усмихва.

Намери онова, което търсеше, в купчината листове на пода до игралния автомат. На търсеното място имаше друг ред от програмата, почти еднакъв с първия. Но този път загадката беше математическият двучлен 8,13. И ако фрагментът съдържаше тази цифра, програмата прескачаше друг ред от програмата, прикрит в един от драйвърите към принтера.

— Имаме победител! — каза Куин, прокара пръст по загадъчния фрагмент и намери математическия член 8,13.

Четири часа по-късно тя още седеше в средата на пода, обградена от четиринайсет разпилени страници с произволни секции от програмата на „Модерна термодинамика“. Тринайсет от тях съдържаха по един от математическите членове във фрагмента ДНК, открити от модифицираната й програма за търсене. Ако съдържаше някой от онези двучлени, фрагментът препращаше програмата към следващата й функция. Ако и тринайсетте съвпадаха, програмата превключваше на последния ред от програмата, който решаваше дали математическите членове са подредени правилно. И тук следваше най-интересното. Ако бяха подредени правилно, компютърът получаваше инструкция да ги пренебрегне.

Куин прегледа страниците и редовете от програмата, които бе оградила, и се опита да проумее какво точно вижда. Нямаше съмнение, че старата система КСИД бе програмирана така, че да прескача определен ДНК подпис. Ако ФБР издирваше или се опитваше да сравни фрагмент ДНК 15,16/30,33.2/16,20/20,25/11,17/14,16/8,13/11,11/9,11/10,10/8,11/7,9.3/9,13, КСИД нямаше да го разпознае и резултатът от търсенето щеше да бъде отрицателен. Куин беше сигурна и в още нещо — онзи, който бе създал тази малка заобиколка, я бе скрил умишлено, разпръсквайки части от нея в системата.

Въпросът беше защо?

Тя стана, приближи се до бара и си наля още една чаша чай. Приготви се да отпие глътка, когато забеляза слабата светлина, проникваща през спуснатите щори на прозореца.

— О, не!

Остави чашата и погледна часовника с Елвис Пресли над бара. Наближаваше седем! Куин изтича до средата на помещението и отчаяно започна да събира листовете от пода.

Няма що, щеше да се представи страхотно на първия си работен ден. Щеше да закъснее, без да се е изкъпала, преоблякла и спала.

Той виждаше пукнатините.

Те бяха невидими за всеки друг, но ги имаше и разваляха съвършенството. Отново се опита да сложи на лицето си непроницаемата маска на любезност и безпокойство, която успешно му бе осигурила достъп до малката къща, но очите го издаваха. Очите винаги бяха най-трудното. Имаше нещо особено в бялото около зелените му ириси и в комбинация с малките бръчки по кожата и разположението на веждите му притежаваше изумителната способност да излъчва…