Кайл Милс - Човекът без сянка

Може би бе прекалила в отчаяното си усилие да избяга от провинциалната Западна Вирджиния? Още във втори клас Куин си бе обещала, че при първа възможност ще се махне оттам, ще види света и ще опита всичко, което той й предложи. Но вероятно това беше единственото, което можеше да й предложи. И най-доброто, на което би могла да се надява, беше свястна и добре платена работа в частния сектор. Свястна къща. Свестен съпруг. Свестни деца. И свястно куче — нищо необикновено, например лабрадор.

Може би щеше да си възвърне предишната работа. Куин си беше много добре, преди да отиде във ФБР. Компенсациите бяха много по-високи, обстановката — съвсем неофициална, а и работата беше интересна. Е, донякъде. Тя направи гримаса и лапна парче сладолед с големината на снежна топка. Кого заблуждаваше? Най-вълнуващата случка в частния бизнес беше някой да хукне за понички, посипани със захарни пръчици.

Куин остави сладоледа и потърка чело, опитвайки се да разсее главоболието. Всичко това бяха глупости. Колкото повече мислеше за промените, които бе направила в КСИД, толкова повече се убеждаваше, че вината не е нейна. След като двамата скапаняци, изпратени от МТД да отстранят грешката й, я поляха със студен душ, тя започваше да мисли, че проблемът си е техен. Вероятно в прехвалената им система нещо не беше наред и бяха дошли, за да прикрият задниците си.

Куин влезе в кабинета си, отвори килера, започна да рови в хартиите, складирани там, и след половин час най-после намери копие от оригиналната програма, създадена в МТД. Преди да започне модификацията, тя бе прегледала някои секции, но без да се задълбочава. Сега може би беше време да го стори. Куин нямаше да се откаже от мечтите си за престрелки и слава заради един компютърен терминал и джипа на Дейвид. Не и без битка.

Беше единайсет часът вечерта, когато Куин излезе на междущатско шосе номер деветдесет и пет и се отправи към светлините на Балтимор. Тя настъпи педала на газта, изчаквайки последната секунда, за да удари спирачки. Предпазният колан болезнено се впи в пълния й стомах, когато лексусът на Дейвид плавно спря. Това беше третият й опит да определи каква е повредата. И за трети път не откри нищо нередно. Куин тъкмо реши да се откаже и да обяви джипа за изправен, когато едно ченге забеляза безразсъдното й шофиране и я провери за употреба на алкохол.

Вечерята беше необикновена и Дейвид се държа по-добре, отколкото тя смяташе за възможно. Той отново се извини и изглеждаше неуверен и разкаян през цялата вечер. Като се замислеше, Куин вероятно се бе държала като абсолютна кучка, но просто не знаеше как да реагира. Дали Дейвид бе обсебен от очарователен демон, който имаше слабост към високи блондинки, облечени като библиотекарки хипи? Дали й изневеряваше и се чувстваше виновен? Наистина ли бе прозрял грешките си?

Каквато и да беше причината, промяната у него я обърка и сломи волята й. Куин беше необичайно мълчалива през по-голямата част от вечерята и му позволи да говори, опитвайки се да събере смелост. Но накрая всичко остана нерешено.

След вечерята Дейвид я покани в апартамента си, но тя отказа, използвайки като извинение предстоящия първи ден на новото работно място. Той изглеждаше искрено разочарован и се разстрои още повече, когато Куин му каза, че в петък веднага след работа ще замине за фермата на баща си. Дейвид намекна, че иска да отиде с нея, но тя се престори на разсеяна. После той добави, че се е надявал да прекарат стойностно време заедно. Наистина се изрази така — „стойностно време“. Да, сигурно беше обсебен и се нуждаеше от добра врачка, която да прогони злите му духове.

Куин огледа порутените сгради наоколо, докато джипът криволичеше по познатите улици в индустриалния район на Балтимор. Какво в този град я привличаше да се завръща там? Тя не се чувстваше съвсем удобно в атмосферата на Окръг Колумбия. Мястото й се струваше претенциозно и някак празно. А Балтимор беше истински.

Куин зави по тясна калдъръмена уличка и качи на тротоара колелата от дясната страна на джипа. Знаеше, че Дейвид би изтръпнал при тази маневра. Тя грабна раницата си от задната седалка и изтича до очуканата врата на бара на Бърти. Беше заключено, но отвътре се чуваше гласът на Патси Клайн. Куин удря по вратата цяла минута и най-после Бърти отвори.

— Куин? Какво правиш тук посред нощ?

— Бях в квартала.

— Аха. — Бърти огледа улицата и я пусна да влезе.

— Мислех да пийна нещо, но ако ще затваряш…