Кайл Милс - Човекът без сянка

— Господи, Куин! Какво правиш тук?

— Тук живея. А ти какво търсиш?

— Нещо, на което да ти напиша бележка.

В гласа му прозвучаха нервност и колебание, каквито тя не бе забелязвала преди. Не знаеше каква е причината. Дали Дейвид бе притеснен за бъдещето на връзката им, или се опитваше да се отърси от ефекта при появата й?

Куин се приближи до него, измъкна тефтер от бъркотията върху бюрото и го удари с него по гърдите.

— Какво имаш за казване?

— Щях да напиша, че ти се извинявам.

Подозренията й се засилиха. Откакто се познаваха, думата „извинявай“ не бе излизала от устата му. Той бе завършил право и обикновено извиненията му бяха дълги, сложни и пълни с отрицания.

— Разбирам — каза тя.

Двамата се вторачиха един в друг. Дейвид изглежда не знаеше какво да направи. Куин също, макар и по други причини. Но не искаше да оставя убеждението, че е в настроение да приема извинения. Злият близнак на Купидон очевидно й предлагаше изхода от тази връзка и тя беше склонна да го приеме.

— Виж какво, Куин… За онова, което казах… Сгреших.

И това го казваше за пръв път. Денят беше пълен с изненади.

— Не искам да се заяждам, Дейвид, но трябва да поговорим…

— Знам. Затова запазих места в „Тони“. Мисля да вечеряме спокойно, само ти и аз.

Куин тихо въздъхна, защото знаеше какво ще каже. Не. Трябваше да му обясни, че двамата не искат и не очакват едни и същи неща от живота и е време да се разделят, преди да е станало късно. Но й беше трудно да произнесе думите. Те бяха заедно почти от година и беше неоспорим факт, че Дейвид е хубав, умен, амбициозен, както и предан приятел по свой начин. Точно неподходящият мъж за нея.

— Разбира се, Дейвид — чу се да казва тя. — Звучи добре.

— Страхотно! А какво правиш вкъщи по средата на деня? — попита той, явно изгаряйки от нетърпение да смени темата.

— Преместиха ме в Куонтико — отговори Куин, излезе от стаята и седна до масата в кухнята.

— Сериозно? Това е чудесно. Ще ти даде възможност да видиш по-отблизо работата на агентите.

Дейвид изглеждаше разсеян, сякаш мислеше за съвсем друго нещо. Но може би щеше да я попита как се чувства от внезапната промяна в кариерата й.

— А ти, Дейвид?

— Какво? Ами… обядвах късно. Исках да ти оставя бележка, защото не отговаряш на обажданията ми, и да разбера дали ще може да вечеряме заедно.

Очевидно никой от двамата нямаше какво повече да каже, ала Дейвид не помръдваше от вратата на кухнята. Той сякаш бе потънал в размисъл, но се опитваше да прикрие това с глуповата усмивка. Куин се запита дали Дейвид започва да гледа сериозно на връзката им. Страхотен момент, няма що!

Той най-после тръгна към външната врата и сложи ръка на дръжката, но спря и се втренчи в сака.

— Куин…

— Да?

— Не. Нищо.

— Хайде, Дейвид, казвай.

— Искам да те помоля за една услуга. Но моментът вероятно не е…

— Изплюй камъчето, Дейвид.

— Колата ми се тресе, като спирам…

Куин завъртя очи.

Тя бе израснала във ферма, бе прекарала голяма част от детството си в поправяне на камиони и селскостопански машини. Оттогава непрекъснато даваше безплатни съвети.

— Вероятно спирачките трябва да бъдат регулирани. Ако се отървеш от онова луксозно чудовище, няма да имаш този проблем.

— Не е чудовище, а джип.

— Все едно. Нямам инструменти да…

— Не, не. Питах се дали може само да го погледнеш и да ми кажеш какво да се направи и колко ще струва ремонтът. Знаеш какви са момчетата в сервиза, когато мислят, че не разбираш за какво става дума.

Куин се запита за миг дали Дейвид е по-загрижен за спирачките на колата си, отколкото за факта, че връзката им се разпада, но после се укори за цинизма. Макар да бе стигнала до извода, че не са толкова близки, за да бъдат подходящи един за друг, нямаше причина да става злобна.

— Разбира се, Дейвид. Няма проблем.

Тя му хвърли ключовете от колата си, а той остави неговите върху сака й.

— Благодаря, сладурче! Ще се видим в ресторанта в седем.

Няколко минути по-късно Куин най-после събра сили да стане от стола и да извади кутия сладолед от фризера. Тя започна да яде, опитвайки се да прогони Дейвид от съзнанието си и да обмисли всичко, което й се бе случило през последните няколко часа.

В светлината на голямата черна точка, която Луис несъмнено щеше да нарисува в служебната й характеристика, имаше ли реални шансове да стане агент? По дяволите, имала ли бе изобщо някога такъв шанс? Фактът беше, че Дейвид не сгреши напълно по време на тирадата си в петък. Нито видът й, нито държанието й показваха, че работи за правителството. Дори вече бе започнала да се ежи на властите, които непрекъснато си пъхаха носа в работата й, и действаше автономно. Какво би станало, ако някой възрастен шеф й кажеше, че не харесва цвета на костюма й? И че обувките й не са лъснати достатъчно добре? И че трябва да го нарича „сър“?