Кайл Милс - Човекът без сянка

Доколкото беше известно на повечето членове на правителството, такъв проект не съществуваше. Уилкинсън смяташе, че за него е политически целесъобразно да продължава да го подкрепя, защото така щеше да изглежда съвестен и далновиден, ако крехкото равновесие в света внезапно се провали. Но той никога не бе приемал сериозно вероятността „Модерна термодинамика“ да сътвори нещо продуктивно по време на кариерата му. Винаги бе смятал това за поредната черна дупка, в която си заслужава да хвърляш пари от време на време.

Ако забравеше за миг потенциално опасния отговор на китайците и руснаците, каква щеше да бъде реакцията по-близо до родината? Колко подробно биха искали хората да разгледат огромното финансиране на „Модерна термодинамика“? Ами пълната и вероятно незаконна тайнственост? И накрая, когато всичко свърши, дали някой би поискал резултата? Тогава щеше да е твърде късно да се извърне и да се престори, че проектът не съществува.

Ръката на рамото му го върна в настоящето. Когато фокусира зрението си, Уилкинсън видя яркочервена ивица на пода пред себе си.

— Съжалявам, сенаторе, но заради личната ви безопасност няма да влезем в тази секция. В залата за съвещания е поднесена закуска. Защо не довършим обсъждането там?

— Куин? Добре ли си? — Младият мъж бе спрял в средата на коридора, блокираше пътя й към компютърната зала на ФБР и преценяваше тъмните кръгове около очите й.

— Снощи стоях до късно — отговори тя и колебливо отпи малка глътка от стиропорената чаша в ръката си. Вълшебният й чай вече не действаше. Това винаги беше лош знак.

— Дано да си се забавлявала.

Куин направи гримаса и отчаяно се опита да си спомни името му. Бяха ги представили един на друг преди няколко месеца и вече се познаваха достатъчно добре, за да си кажат „здрасти“, но той очевидно се интересуваше от задълбочаване на взаимоотношенията им.

— Нямах такъв късмет, Чарли — каза тя, когато кофеинът най-после започна да реанимира мъртвите и умиращите й мозъчни клетки. — Работа, работа, работа. Нали знаеш.

— Ясно.

Куин нарочно погледна часовника на стената и тръгна.

— Довечера се опитай да поспиш — рече Чарли и се дръпна от пътя й.

— Едва ли… Няма голям шанс.

Куин продължи по коридора и без желание влезе в компютърния център. Наведе глава и се отправи към бюрото си, чувствайки се неловко от погледите, които усещаше върху себе си. Сигурно вече всички знаеха, че предния следобед Луис Крейтър й бе крещял.

Тя се осмели да погледне надясно и разбира се, един от служителите й се усмихна колебливо, макар да се преструваше, че гледа някъде покрай нея. Куин проследи погледа му и спря в средата на помещението.

Двамата мъже до компютъра й изглежда вече се чувстваха като у дома си. Единият седеше на стола и бе вдигнал крака върху кутиите с папките й, а другият бе преместил личните й вещи на пода и бе положил задника си на ръба на разчистеното й бюро.

— Извинете — каза Куин, като се приближи до тях, — мога ли да ви помогна?

Мъжът, който седеше на стола й, мързеливо обърна глава, ухили се самодоволно и незаинтересовано и отново се вторачи в екрана.

— Ти ли си Куин?

— Да. И това е моят стол.

— Трябва да отидеш да говориш с Луис — каза другият.

— Кои сте…

— Куин!

Тя се обърна и видя, че Луис Крейтър е подал глава от кабинета си.

— Може ли да дойдеш за малко?

Макар да беше глупаво, Куин имаше чувството, че личната й свобода е накърнена, и не искаше да оставя тези грубияни да се разполагат на мястото й…

— Куин! Веднага! — извика Крейтър, защото тя не бе помръднала.

Куин осъзна, че в компютърния център е настъпила пълна тишина, и послушно тръгна към кабинета на Крейтър.

— Седни — каза той и затвори вратата след нея.

— Кои са онези мъже, Луис? — попита тя, макар да знаеше отговора.

— Те са от „Модерна термодинамика“, създателите на програмата.

Куин усети, че мускулите на челюстите й се стягат, и дори не помисли да прикрие негодуванието си.

— Повикал си МТД?

— Казах да седнеш.

Отначало тя не помръдна от мястото си, но после реши, че войнствеността вероятно няма да подобри положението й.

— Луис…

Той вдигна ръка.

— Не се намесвай! Проектът трябва да бъде довършен, а от вчера е в застой.

— Мога да го довърша, Луис. Докато онези двамата разберат докъде съм стигнала, аз вече ще съм стартирала програмата.

— Я стига, Куин! Последния път, когато разговаряхме, ти дори не знаеше откъде да започнеш, по дяволите!