Кайл Милс - Човекът без сянка

Уилкинсън потърка очи, за да намали напрежението в съзнанието си и заради ранния час. Той трябваше да стане в четири часа и да пътува до това затънтено място в планините на Южна Вирджиния. Никога повече нямаше да допусне да бъде слушател на Прайс в седем сутринта.

— И колко ще ми струват тези реално съществуващи системи, Ричард?

Прайс се усмихна малко неловко. Направи го по-скоро демонстративно, отколкото заради нещо друго. И двамата знаеха, че целта на тези срещи винаги беше една и съща. Пари.

— Деветдесет милиона.

Сенаторът ахна, без дори да опита да прикрие изненадата и раздразнението си.

— Освен онова, което наскоро платихме за осъвременяването на апаратурата?

Прайс кимна.

— Ричард, мисля, че не съзнаваш напълно какво искаш. Откъде според теб ще дойдат тези пари? Нима предполагаш, че ще отида ей така и ще поискам от Конгреса да финансира проекта? Не. Средствата трябва да бъдат източени от други поръчки и пренасочени тук, без другите сенатори да знаят това. Имаш ли представа колко е трудно да се направи така, че деветдесет милиона да се изпарят като…

— Мисля, че мен трябва да обвините за това, сенаторе.

Уилкинсън се обърна по посока на гласа и се вгледа изпитателно в мъжа, който се приближаваше към тях. Човекът някак не се вписваше в обстановката. Той не беше облечен в задължителната лабораторна престилка, а в скъп кафяв пуловер и бежов ленен панталон. Прошарените му коси бяха по-дълги, отколкото сенаторът смяташе за допустимо, обаче бяха старателно сресани и идеално подхождаха на острите черти на лицето му и на загорялата от слънцето кожа. Но най-вече спокойствието и самочувствието му го отличаваха от пъпчивите, вглъбени в себе си особняци, работещи по проекта.

— Сенаторе — обади се Прайс, — убеден съм, че си спомняте Едуард Марън, координатора на проекта.

— Разбира се. Радвам се да ви видя отново, докторе.

Усмивката на Марън разкри редици равни бели зъби, които засилиха достолепното му излъчване и му придадоха вид на по-възрастен. Уилкинсън знаеше, че ученият е на четирийсет и четири години. Бяха се срещали два пъти и Марън винаги го караше да се чувства неловко. Той беше малко прекалено спокоен, любезен и очарователен. Уилкинсън умееше да долавя неискреността у политиците, но нямаше критерий за Едуард Марън.

— Казвате, че вие сте виновен за това, докторе. Да предположа ли, че имаме неотстранима пречка?

Уилкинсън се запита колко пъти е чувал този израз по време на дългата си кариера при ръководенето на безброй правителствени поръчки.

Марън кимна учтиво към средата на лабораторията и тримата отново тръгнаха.

— Напротив, сенаторе. Направихме важен пробив, който не бях предвидил и не бях включил в бюджета.

Уилкинсън спря и се обърна към него, като изчака екипът от технически специалисти да се отдалечи.

— Мислех, че съм чул всичко. Но това е ново за мен.

— Както вече ви казах, сенаторе, случиха се вълнуващи неща — намеси се Прайс.

— Бихте ли уточнили, докторе?

— Разбира се. Имаме един много талантлив млад човек, който се занимава с теоретичната работа, и трябва да призная, че изненада дори мен. Беше възникнал проблем със системата с висока точност на възпроизвеждане, за който, мисля, знаете. Предполагах, че ще го решим до две години. Накратко казано, преди няколко месеца младежът направи чудо и онзи проблем вече не съществува.

Когато Марън млъкна и отново го удостои с блясъка на ослепително белите си зъби, Уилкинсън кимна с разбиране, макар че нямаше представа какво е система с висока точност на възпроизвеждане. Той загубваше интерес, когато се стигнеше до детайли. За тези неща имаше асистенти.

— И какво означава това за нас, доктор Марън?

— Освен деветдесетте милиона долара?

Сенаторът се намръщи.

— Да. Освен тях.

— Откровено казано, това означава, че проектът започва да се разгръща. Очевидно още имаме проблеми, с които трябва да се справим, и ще знаем повече…

— За какъв период от време става въпрос, докторе?

Прайс изглеждаше нервен, но прояви здравия разум да замълчи. Координаторът на проекта прокара показалец по гладко избръснатата си брадичка. Изпълнителните директори не обичаха членовете на техническия персонал да правят подобни изявления — винаги имаше риск да бъдат ненужно откровени.

— С финансиране и малко късмет, бих казал, че ще имаме работеща система, готова за инсталиране, за по-малко от три години.

Уилкинсън мигновено тръгна и бързината му принуди двамата мъже да подтичват след него, за да го настигнат. Продължиха да вървят мълчаливо, после Прайс, който явно се почувства неудобно, се залови да обяснява какво представляват системите около тях. Уилкинсън престана да го слуша и се съсредоточи върху собствения си проблем.