Кайл Милс - Човекът без сянка

— Ще започна с програмата на МТД и отделните лабораторни системи. Продължавам да мисля, че проблемът не е в моята програма…

Крейтър се изсмя и поклати глава.

— Възхищавам се на самочувствието ти, Куин. Харесвам дори известна доза твърдоглавие. Но нека ти дам един съвет: не прекалявай. Никой не уважава човек, който отказва да признае, че е сгрешил. И не бихме допуснали агентите ни да притежават това качество. Ние играем в един отбор, Куин.

Тя присви очи, но не каза нищо.

— Знам, че направи всичко възможно, и оценявам усилената ти работа. Но сега очевидно си се натъкнала на нещо, което е над твоите възможности. Може би и аз имам известна вина за това…

Нямаше смисъл да спори. Колкото и тъпо да беше, Крейтър очевидно бе взел решение. И загатнатата заплаха в забележката му за агентите и отбора беше прозрачна.

— Къде отиваш? — попита той, когато Куин се надигна от стола.

— Да инструктирам онези типове. Трябва да им обясня много неща, преди да стигнат до същинската работа.

Крейтър поклати глава.

— Те ме увериха, че всичко е под контрол.

— Моля?

— Виж какво, Куин, те са професионалисти и не се нуждаят от помощта ти.

— Луис, аз съм професионалист и ти казвам…

— Премествам те да програмираш в Куонтико. Нейтън Шейл от отдела в помощ на разследванията се нуждае от модифициране на системата.

Куин го гледаше втренчено, докато той заобиколи бюрото и се отпусна на стола си.

— Сигурно не говориш сериозно, Луис. Програмният дефект не е очевиден и трудно ще бъде открит. Без помощта ми онези двамата напълно ще се объркат.

Крейтър сякаш не я чу.

— Защо не си прибереш нещата и не си починеш до края на работния ден? Казах на Нейт, че утре сутринта ще си там, готова за работа.

Усещането за упадък, което го бе измъчвало, вече почти изчезна. Крайниците му бяха натежали, сякаш кръвта му се бе сгъстила. Способността му да се съсредоточава намаляваше обезпокоително и разумът се бореше да надделее над емоциите.

Той свали стъклото на колата и опря лакът на вратата. Вятърът нахлу вътре. Това би било неприятно за повечето хора, но той се радваше на усещането — едва осезаемо стягане на кожата и корените на косъмчетата по ръката му, които настръхнаха, за да задържат телесната топлина.

Утринният въздух му се струваше идеално чист, макар че не беше сигурен дали причината е в атмосферните условия, или се дължи на изострената му чувствителност. Той долавяше разликата в леките промени в мириса, докато минаваше от една група дървета към друга, сякаш усещаше аромата на листата, чийто цвят есента вече променяше.

Погледна в огледалото за обратно виждане без определена причина, а само за да види пустия път, който криволичеше през яркочервените и златисти багри на пейзажа. Знаеше, че зад него няма никого. Хората, чиято работа беше да го следят и да се опитват да го контролират, бяха на стотици километри разстояние.

Бяха му необходими години на бавен и често болезнено изнервящ труд, но накрая той бе успял да обърне всичко срещу тях. Безкрайната им поредица от електронни устройства и внимателно монтирани системи за наблюдение сега бяха съсипани. Това си беше жива ирония! Колкото по-сложни ставаха методите им, толкова по-лесно му беше да ги контролира. И сега контролът му беше абсолютен. Те виждаха и чуваха само онова, което им позволяваше да видят и чуят, докато той беше всезнаещ — осведомен за телефонните им разговори, електронната поща, семейните истории и медицинските им картони. Нямаше нищо, което можеха да скрият от него.

Той стисна волана и се усмихна. Силите му се възвръщаха. Почти бе забравил това усещане.

Колата сякаш сама намали скоростта, когато се появи първата къща. Понякога той се питаше дали това не е най-приятната част. Години на очакване, кулминиращи в непоносимо кресчендо, докато наблюдаваше и планираше. И после тези последни мигове преди самото действие, когато времето сякаш спираше и съществуваха единствено ударите на сърцето му и странното противоречие между пресъхналото му гърло и свръхактивните слюнчени жлези.

Пътят стана стръмен и най-после се изкачи до хребета — най-високата точка в радиус от няколко километра. Долината приличаше на юрган от геометрични фигури — нивите, които фермерите още обработваха в тази част на страната. Той проследи с поглед правите синори между различните насаждения, спирайки за миг там, където се пресичаха до някоя от старинните къщи, разпръснати по хълмистата земя.