Кайл Милс - Човекът без сянка

Той знаеше, че ги притиска твърде много. Беше ги стреснал и внезапно събудил от самодоволството, в което сам ги бе приспал. Имаше точка, когато глупостта ставаше непредсказуема, както при смъртно ранено животно, което още не съзнава, че животът му е свършил. Но това беше само част от играта. Част от вълнението. Част от връщането към живота.

Колата спря — отново сякаш без негова намеса. Нямаше вятър и слънцето напече гърба му, когато той слезе и тръгна по пътя. Алеята не беше далеч, вероятно на петстотин метра. Той зави по нея и прокара пръсти по ръба на нагрятата от слънцето метална пощенска кутия.

Докато вървеше към къщата, всичко останало сякаш се замъгли. Обикновен човек не би забелязал това, но не и той. Цветовете избледняха, само малката къщица и грижливо поддържаната градина около нея сякаш заблестяха с едва доловими трептения.

Ефектът ставаше все по-ярък, докато той се приближаваше. Преди да потропа на вратата, спря и огледа безцветния свят наоколо. Най-близката къща, която се намираше на петстотин метра, почти чезнеше в царевицата около нея.

Той осъзна, че е потропал на вратата, едва когато жената отвори. Фланелката и джинсите й бяха изцапани. На ръцете й имаше изпокъсани ръкавици. Дългите й кестеняви коси бяха вързани на опашка, но няколко непокорни кичура се бяха измъкнали и висяха над лицето й, насочвайки вниманието към гладката кожа и младежките й черти.

Знаеше, че тя е морски биолог и изучава въздействието на индустрията върху околната среда в залива Чесапийк. Много умна и талантлива млада жена.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя, махна ръкавиците и ги напъха в предния джоб на джинсите си.

Мускулестата плът на бедрото й се сви съблазнително под краткотрайния натиск и после мигновено се отпусна.

Усмивката й беше доверчива и спокойна. Тя се чувстваше в безопасност, също като другите преди нея. Те виждаха само онова, което той им позволяваше да видят. По-късно щеше да й покаже повече, но в момента той излъчваше само любезност, леко примесена с безпокойство и несигурност. Това беше маската, която действаше безотказно.

Купи Бари свали спортния си сак на стълбите, водещи към апартамента й, и го ритна към площадката. На път за дома тя се бе отбила в спортния център, за да изразходва част от енергията си и да се опита да забрави ужасно скапания ден, който бе имала, но дори след двайсетминутната атака върху сака още беше ядосана.

Прибирането на вещите от бюрото беше едно от най-унизителните преживявания в живота й. Тя се бе приближила до двамата мъже от „Модерна термодинамика“, след като Луис я бе изгонил, и великодушно им бе обяснила каква работа е свършила и къде пази информацията. Единствената им реакция беше снизходителен поглед с поклащане на главите. А после й бяха обърнали гръб и бяха продължили работата си. Куин трябваше да изблъска единия, за да стигне до чекмеджето си.

Арогантни копелета! Държаха се с нея като с идиот — бездарен наемник на правителството, който няма представа какво е компютърна клавиатура. Е, тя би могла да мери с тях силите си в програмирането всеки божи ден. По дяволите, ако веднага след колежа бе постъпила в „Модерна термодинамика“, сега те вероятно щяха да работят за нея!

Беше се появил вятър, когато Куин взе сака си и тръгна по откритата площадка към апартамента си на втория етаж. Докато минаваше край прозореца на кабинета, в който бе превърнала малката стая за гости, с периферното си зрение тя забеляза движение. Спря, приближи се до прозореца и се опита да надникне през щорите. И когато очите й свикнаха с по-слабата светлина вътре, дъхът й секна.

С гръб към нея стоеше мъж, който ровеше в листовете до компютъра й. Той премести купчината в края на бюрото и седна на стола. Куин го наблюдаваше вцепенена. Тя засенчи очи, за да вижда по-добре. Мъжът се обърна наляво и разкри профила си.

Дейвид.

Куин направи крачка назад и освободи въздуха, който бе затаила дълбоко в белите си дробове. Само това й липсваше днес! Погледна към паркинга. За миг колата й заприлича на превозно средство за бягство.

— О, я порасни! — прошепна Куин и тръгна към вратата на апартамента си.

Влезе безшумно и остави сака на килима, а маратонките до дивана. После се приближи до вратата на кабинета си и спря.

Дейвид седеше превит на стола й и разглеждаше купчина листове на пода.

— Търсиш ли нещо?

Както Куин бе планирала, той подскочи и рязко се обърна, като едва не падна върху компютъра й.