Кайл Милс - Човекът без сянка

Куин почувства, че нервното й напрежение намалява, а раздразнението й се засилва. Как се осмеляваше Крейтър да говори така, сякаш й е правил услуга? Тя не искаше тази работа. Каза му, че модифицирането на програма, създадена от друг, е труден и изискващ време процес. Но както обикновено, той не я слушаше. Единствената му мисъл беше колко червени точки ще спечели, когато му свършат работата безплатно. Ако по чудо Куин бе успяла да се вмести в абсурдния му график, Крейтър несъмнено би обрал лаврите. А сега, когато нещата се объркаха, тя щеше да бъде виновна.

— Виж какво, Луис, все още мога да…

— Вън!

— Моля?

— Крайният срок изтече, а ти ми казваш, че не си направила нищо. Така ли е? Защото това чух.

Раздразнението й прерасна в гняв.

— Не е нищо, Луис. Свърших много работа. Мисля, че е обикновен бъг. Недоглеждане. Стават такива неща.

— Виж какво… Излез от кабинета ми. Трябва да помисля какво да направя, за да спася положението.

Куин изпита желание да го сграбчи за вратовръзката и да го принуди да проведат смислен разговор. Но разбра, че това няма да стане. Засега явно беше по-добре да се разкара и да го остави да охлади гнева си.

В проекта нямаше нищо, което би успокоило сенатора Джеймс Уилкинсън. По-рано не беше така, но притесненията му се засилваха с всяка изминала година. Дали се дължаха на самия проект — развиваща се със скорост и неизбежност на вирус технология при невероятни нива на секретност и охрана? Или причината беше лична — той бе по-възрастен, по-умен и съзнаваше все по-ясно последиците от участието си?

Уилкинсън се наведе над чешмата и се опита да отмие лекия метален вкус от стерилните коридори и лаборатории около него, но не се получи.

— Моля, насам, сенаторе. Ще продължим да ви информираме в контролния център.

Уилкинсън кимна величествено на Ричард Прайс, президент и изпълнителен директор на „Модерна термодинамика“, и го последва през контролния пост по един твърде дълъг коридор. Сенаторът обръщаше глава ту наляво, ту надясно и наблюдаваше погълнатите от работата си мъже и жени през дебелите стъклени стени от двете страни на коридора.

Той ненавиждаше и този аспект на проекта — структурата на помещенията. Учените, специалистите и лаборантите се разхождаха свободно сред безбройните апарати и устройства, работеха, без да бъдат контролирани, и обсъждаха техническите проблеми, провали и успехи. Уилкинсън оглавяваше сенатската комисия по разузнаването от много години, но така и не свикна с учените — с ексцентричното им държане, с арогантното им отричане на политическата и военната реалност и със склонността им да споделят откритията си с колегите.

Прайс сякаш прочете мислите му, докато пъхаше картата, окачена на врата му, в процеп в стената.

— Направихме каквото можахме, така че отделните зони на научноизследователска дейност да са напълно независими една от друга, сенаторе. Различни сектори, ограничен достъп и така нататък. Само няколко души познават изцяло проекта, но както вече сме обсъждали, напредъкът на науката е в обмена на идеи…

— Зависи с кого ги обменяте — студено го прекъсна Уилкинсън. Той не харесваше Прайс, който беше арогантен като дървените философи, работещи за него. Тонът му винаги граничеше със снизхождение.

— Мисля, че през последните десет години секретността ни е безупречна, сър.

Уилкинсън кимна, по-скоро за да потвърди, че е чувал този факт, отколкото да признае постиженията на Прайс.

— Не сте идвал тук, откакто завършихме тази секция, нали, сенаторе?

Уилкинсън влезе и огледа помещението с размери на две футболни игрища едно до друго и със съвършено чисти стени, под и таван. На петнайсет метра над главите им висяха релси от неръждаема стомана, по които се пренасяха и складираха множество огромни устройства, направени от титан, въглеродни нишки и керамика за космически кораби. Около стотина души сновяха из лабораторията, сякаш нямаха друга цел в живота, освен смирено да служат на творенията си. Те стояха на високи скелета, нагласяваха уреди и ожесточено тракаха на компютърни клавиатури, захранвайки със знания и инструкции загадъчните предмети. Правеха го така, сякаш свещенодействаха.

— Както знаете — заговори Прайс, като сложи ръка на гърба на сенатора и го насочи напред, — скоростта на развитие тук продължава да се увеличава и това наложи разширяване на централата. Минахме през компютърните симулации и сега ще комбинираме реално съществуващи системи с допустими вероятности. Моментът е изключително вълнуващ.