Кайл Милс - Човекът без сянка

Ерик се наведе и посегна към клавиатурата, но тя блъсна ръката му.

— Не!

— Да не си полудяла?

Ерик изтъркаля стола й далеч от компютъра, но Куин изтръгна клавиатурата от процесора и я хвърли на пода.

— Страхотно, Куин! Направо супер!

Тя се приближи до Марън, сложи ръце от двете страни на дупката и се вторачи в него.

— Господи! — измърмори Ерик, когато най-после разбра какво става.

Куин не искаше Марън да се задуши в пушека. Искаше да изгори жив.

Пламъците вече бяха обхванали всичко. Трупът на Ричард Прайс гореше, както и разпечатките и лавиците. Марън не можеше да се засили повече от две крачки от страх да не стъпи в огъня. Жестокостта и арогантността бяха изчезнали от лицето му. Бе останало само отчаяние.

Свръхестествената му сила започна да намалява. Димът също. Но Ерик усещаше горещината, излъчвана от плексигласа. Металният ръб на пожарогасителя все пак проби прозрачната стена. Но вместо да се опита да разшири дупката, Марън притисна лице в нея, като дишаше учестено, докато поемаше въздух в обгорените си бели дробове.

— Кучка! — изхриптя той, когато Куин се приближи до него и се взря в очите му.

Марън изплю кървава храчка в лицето й, но тя не реагира — нито на това, нито на омразата в гласа му, нито когато ризата му се запали и той започна да крещи и да се опитва да угаси с ръце пламъците. Нито на тишината, която последва.

Ерик се приближи предпазливо до нея, хвана ръката й и я дръпна от плексигласа. Погледна я и видя, че лицето й е безизразно. После я прегърна и я притисна до себе си. След няколко секунди от гърлото й се изтръгна тихо ридание и тялото й се отпусна.

За пръв път от дълго време Куин усещаше как слънчевите лъчи галят кожата й и това й доставяше удоволствие. Беше обед и тихият вътрешен двор постепенно се оживяваше, докато хората, работещи в сградите наоколо, излизаха да хапнат нещо. Куин се излегна на пейката, усещайки как аризонската жега прониква в нея, но очите й останаха съсредоточени в изхода на сградата отпред.

— Това ли е той? — попита Ерик и кимна към висок, добре облечен мъж с широки рамене и късо подстригана къдрава коса.

— Не.

Тя устоя на импулсивното желание да прогони всичко от съзнанието си. Беше станала много добра на този малък номер. Бе прекарала по-голямата част от последните три дни зад волана на колата на Ерик, като виждаше само пътя. Искаше да прогони от съзнанието си всичко — ужасите в досиетата, убитата млада жена в спалнята на Ерик и усещането за смърт, което почти я бе завладяло, след като наблюдава Марън в действие. Но най-вече безумната ярост, която я бе обзела, когато го видя затворен в онази стая, и извратената радост, която почувства, когато извергът най-после изгоря. Куин се запита дали е добила поне малка представа за онова, което Марън е изпитвал, докато е убивал жертвите си.

Но за да потисне тези спомени, тя бе принудена да се изолира и от всичко останало. А Куин не можеше да живее така. Тя нямаше да позволи на Марън да я лиши от живота й.

Куин се обърна към Ерик и се вторачи в профила му. Той се бе променил много от деня, в който се запознаха. На пръв поглед изглеждаше същият — смуглата гладка кожа, дългите черни коси и слабото атлетично тяло. Но нещо в очите му…

Не, очите му не бяха се променили и бяха запазили светлосивия си цвят. Само че сега Куин можеше да вижда по-надълбоко в тях.

Ерик се обърна към нея. Изглеждаше раздразнен.

— Престани. Изнервяш ме.

— Защо?

— Вторачила си се в мен.

— Съжалявам. Питах се за какво мислиш.

— За нищо.

— Наистина ли?

— Съзнанието ми е празно.

Тя се усмихна, но не отмести поглед от него. Той беше истинската причина да не може да се отърси от всичко, което й се бе случило. Ако го направеше, трябваше да прогони и него.

— Куин, говоря сериозно. Подлудяваш ме до…

Тя се наведе и го целуна. Когато се дръпна, Куин видя, че изражението му е напълно озадачено.

— Не беше ли добре?

— Е… Ами…

Тя го целуна отново, но този път се притисна към него. След няколко секунди Ерик преодоля първоначалното си стъписване, отпусна се и я прегърна. Куин не можеше да каже откога желае това, но й се струваше, че е било много отдавна. Може би откакто се бяха запознали.

Те още седяха прегърнати, когато тя отвори очи и съзря мъжа, който излизаше от сградата. Сложи ръце на гърдите на Ерик и го блъсна назад.

— Това е той!

— Страхотно! В най-подходящия момент. Къде е? Не виждам никого.