Кайл Милс - Човекът без сянка

Но беше късно. Жената вече беше с нея — зелените очи, които блестяха в мрака, търсеха човешки контакт, утеха и избавление и я привличаха.

Куин зарови лице в кожената седалка и прехапа вътрешната страна на бузата си, докато усети вкуса на кръв. Но видението не изчезна. Очите на мъртвата жена продължиха да блестят и изведнъж заискриха от болка и ужас. И накрая от омраза — насочена не към Марън, а към Куин, защото не му е попречила.

Жената бе останала жива и в съзнание по-дълго, отколкото изглеждаше възможно, усещайки всеки разрез, насилие и изтезание, които Марън внимателно бе извършил. Куин се молеше за нея и за себе си да умрат, докато й ставаше все по-трудно да се разграничи от жертвата. Тя бе започнала все по-осезаемо да чувства агонията, страха и унижението, а самоличността й постепенно се замъгляваше. И когато най-после издъхна, жената взе част от Куин със себе си.

Разнесе се леко скърцане на кожа. Марън се обърна към нея и Куин отвори очи. Той вече изглеждаше почти безформен, като димен облак. С убийството на тази жена Марън бе загубил и малкото му останала човечност. Остатъците от състрадание, интелигентност и темперамент се разпаднаха, докато кръжеше около нея, и избледняха толкова бързо и безвъзвратно, сякаш никога не бяха съществували.

Марън се подмокри, когато плъзна скалпела по бедрата на жената, но изглежда не забеляза това. Жертвата започна да губи връзка с действителността, а той съблече дрехите си и я атакува като див звяр. И тя най-сетне умря. Докато Марън беше върху нея.

Колата забави ход и спря. Марън свали стъклото и хладният въздух, който нахлу вътре с мирис на изгорели газове, мигновено прогони задушаващата миризма на кръв, урина и секс.

Те потеглиха отново, но не стигнаха далеч. Следващия път, когато колата спря, двигателят угасна и Марън слезе. Отново вълна чист въздух, сетне студенината на асфалта, по който я влачеха.

Марън коленичи и доближи лице на няколко сантиметра от нейното. Той променяше изражението си хаотично, трескаво опитвайки да прикрие жестокостта и омразата, но това само го деформираше още повече. Приглади косите си и избърса кръвта от устните си със странни отчаяни движения, очевидно разтревожен от неспособността си да възстанови маската си. Но всичко това вече нямаше значение за Куин. Очите й бяха приковани в асфалта под нея.

— Пристигнахме, Куин. Погледни.

Той я хвана за косата и дръпна назад главата й.

Лъчите на мощните фарове осветяваха малък склад, после се отразяваха в телена ограда и накрая се разсейваха в мрака.

Куин видя отблясъка по скалпела и усети, че краката й се влачат по земята. Острието сряза въжето зад гърба й. След миг глезените й бяха свободни и Марън я изправи на крака.

— Не ме ли чу, Куин? Пристигнахме.

Гласът му беше дрезгав, сякаш гърлото му бе пресъхнало.

Куин присви очи и го погледна, без да е сигурна какво е чула. Вече не беше сигурна дори кой е той.

— Трябва да направим едно последно нещо — продължи той, плъзна скалпела под колана на полата й, остави го там и я повлече към входа на склада. — И после ще се срещнем с генерала. А може би и твоят приятел Ерик ще бъде там. Това би ти харесало, нали?

Докато се приближаваха към остъклените врати, Куин видя пазач, седнал зад голямо извито бюро. Тя инстинктивно се опита да побегне към него, но Марън очакваше това — опъна веригата между белезниците и Куин падна на колене.

— Не е необходимо да бързаме — каза той и я повлече в сенките далеч от пазача. — Скоро ще имаме време да прекараме заедно няколко часа, без да ни прекъсват.

— Четири, три, пет, нула — каза Прайс.

Ерик се наведе през стъклото и набра числата на малката клавиатура. Огромната порта се отвори и той подкара напред.

— Колко души има тук нощем, генерале?

— Само един.

Ерик почувства лек прилив на адреналин, когато чу отговора му. На паркинга имаше две коли.

Той погледна Прайс, който се бе вторачил в таблото и бе потънал в размисъл. Силните емоции през последните четири часа го бяха изтощили. На лицето му бе изписана разрушителна, смъртоносна решителност и нищо друго.

Ерик угаси фаровете и продължи да кара към едноетажната метална сграда пред тях.

Прайс изведнъж се оживи и скочи от колата, но този път Ерик беше подготвен. Той удари спирачки, отвори вратата, хукна след Прайс и го повали на земята.

— Ще го направим, както кажа аз — изръмжа Ерик в ухото му, наблягайки на всяка дума, като забиваше коляно в изранения му гръб. — Ясно ли е?