Кайл Милс - Човекът без сянка

Младата жена изпищя окаяно през кърпата в устата й, когато Марън плъзна ръка между краката й, но не отмести очи от Куин. Куин изпита желание да плаче, но не й бяха останали сълзи.

— Погледни ме, Куин. Куин? Искам да ти кажа правилата. — Той извади от джоба на престилката си скалпела и клещи и ги сложи върху потръпващия корем на жената. — Всеки път, когато отместиш поглед, ще махам по един от пръстите ти. Но не със скалпела, а с клещите. Разбираш ли?

Тя не отговори. Само се бе вторачила в него.

— Важно е да разбереш. Ясно ли е?

Куин най-после успя да събере сили да кимне.

— Да.

Тя отново погледна лицето на жертвата, опитвайки се да я утеши, като внимаваше очите й да не издадат, че знае какво ще последва.

— Не, не — каза Марън, прокара ръка през косите на жената и нежно обърна главата й към себе си. — Не гледай нея, а мен.

— Генерале! Не!

Ерик удари спирачки и се опита да блъсне с вратата Прайс, който скочи от движещата се кола. Прайс отбегна удара с учудваща за възрастта и нараняванията си лекота и хукна по алеята към невзрачната къща в предградията.

Ерик слезе от колата малко по-предпазливо — не толкова заради безопасността си, колкото от страх какво може да види. Адресът, изрязан на гърба на Прайс, ги бе завел първо до бензиностанция в другия край на града. Те търсиха десет минути и откриха плик с адреса на друга бензиностанция. А пликът, който намериха там, ги насочи към тази къща — почти четири часа, след като Марън бе отвлякъл Куин.

— Генерале? — повика Ерик, прекрачвайки прага на отворената външна врата.

Отначало не се чу отговор, но после се разнесоха неразбираеми викове и звуци от чупене на стъкло. Ерик побягна натам, като изтръгна от стената тежка дървена лампа по пътя си и се опита да забрави за свръхчовешката сила на Марън. Ако Прайс успееше да привлече вниманието на Марън само за няколко секунди, това щеше да бъде достатъчно. Той щеше да разбие черепа на убиеца с лампата и най-после да сложи край на един от най-гениалните и извратени умове в историята.

Но когато влетя в кухнята, Ерик завари Прайс да събаря на пода всичко от плота.

— Генерале, къде е Марън?

Прайс беше неконтролируем. Той преобърна лавица, отрупана с чинии, и изтръгна от пантите вратичките на бюфета. Разрезите на гърба му отново бяха започнали да кървят и ризата му бе залепнала за кожата.

Ерик тръгна предпазливо напред и видя крака — боси и осеяни с тънки порезни рани. Той изпусна лампата и положи усилия да продължи да върви, вторачен в женското тяло.

— Господи! — чу гласа си Ерик. — Моля те, дано да не е тя!

Когато видя дългите черни коси, тежко издиша въздуха, който несъзнателно бе затаил. Той виждаше тази жена за пръв път в живота си.

Изпита чувство за вина, докато стоеше наведен над нея. Резките порезни рани покриваха всеки сантиметър на тялото й с изключение на лицето и врата, които не бяха докоснати. Висящото от масата празно пликче от система още бе прикрепено за ръката й.

Зад гърба му се разнесе трясък от трошене на мебели. Ерик коленичи и затвори красивите зелени очи на жертвата.

— Тя е мъртва, по дяволите! — каза Прайс и застана зад него. — А той отдавна е избягал. Губим си времето.

Трупът беше в същото състояние като другите — жената, убита в спалнята на Ерик, и останалите, които бе видял на полицейските снимки. Но с една очебийна разлика — тази жертва беше освободена. Телените закачалки още бяха увити около китките и глезените й, но бяха откачени от краката на масата и от двете халки, забити в стената.

— Знам, че е мъртва — с неприкрита неприязън каза Ерик. — Но не е окована. Марън пак ни е оставил съобщение.

Прайс посегна към рамото на мъртвата жена, за да я преобърне, но Ерик го блъсна с такава сила, че едва не го повали по гръб на пода.

— Не я докосвай!

Прайс като че ли се канеше пак да се втурне напред, но после промени решението си.

Ерик пое дълбоко въздух и нежно плъзна ръце под нея, но мигновено ги дръпна.

— Какъв е проблемът, по дяволите…

— Млъкни! — извика Ерик. — Затвори си устата!

Той отново се обърна към жената и плъзна ръце под голото й тяло. Не беше подготвен за ужасяващо студената й плът. Но този път успя да я преобърне.

Съобщението беше там, както и очакваше. Ерик избърса кръвта с ръкава си. Буквите, и числата бяха изрязани много по-дълбоко, отколкото в тялото на Прайс.

— Какво е написал?

— Адрес. В Анъндейл.

Анъндейл беше едно от многобройните предградия на Вашингтон във Вирджиния. Ерик погледна часовника си. Беше два часът сутринта и по пътищата нямаше движение. В най-добрия случай можеше да стигнат дотам за един час.