Кайл Милс - Човекът без сянка

Той се обърна и видя, че Прайс изчезва по коридора към външната врата. Ерик изгаряше от желание да го последва и да настъпи до пода педала за газта. Да намери Куин жива.

Но нямаше да стане така. Марън сигурно ги изпращаше на друга бензиностанция. И после до друга. Сетне щяха да се озоват в друга къща в предградията, където ще лежи мъртва жена. Може би Куин или някоя друга. Накрая Марън щеше да се отегчи от тази малка игра и да сложи края.

Както и предполагаше, Прайс се появи след около минута.

— Уплаши ли се, Туейн? — изсъска той. — Мислех, че искаш да го намерим.

Ерик дори не го погледна, а се съсредоточи върху празната стена срещу него. Така нямаше да намерят Марън. Те трябваше да престанат да участват в играта му и да го очакват подготвени.

— Дай ми ключовете — каза Прайс. — Ако не ти достига смелост да свършиш тази работа, аз ще го сторя, по дяволите!

— И как по-точно ще „свършиш работата“, генерале? Като направиш всичко, което Марън ти каже? Като търчиш насам-натам като идиот, докато му писне да ти дърпа конците? Не става дума само за твоето лично отмъщение. Куин…

Горчивият смях на Прайс заглуши останалите думи на Ерик.

— Куин. Малката ти приятелка е мъртва. Мъртва. Знаеш го много добре. Марън я е оковал и нарязал.

Ерик скочи, грабна лампата, която бе взел със себе си, и заплашително я вдигна над главата му.

— Ще ме убиеш ли, момче? Направи го. — Прайс се наведе и подложи главата си. — Хайде. Какво те спира?

Ерик пусна лампата на пода. Още можеше да спаси Куин. Сега само това имаше значение.

— Колко са, генерале? Колко жени са като тази?

— Не е важно. Постъпих както трябваше. Противоракетната отбранителна система…

Гласът на Прайс постепенно заглъхна, когато обяснението, на което толкова много пъти се бе позовавал, потъна зад образа на безжизненото тяло на дъщеря му.

— Вече няма противоракетна отбранителна система. Марън примами всички на паркинга и ги взриви. Всички са мъртви. Разбираш ли? Всички са мъртви.

Ерик видя, че Прайс се опитва да проумее какво му казва. Той знаеше, че няма смисъл да го прави, но не можа да се въздържи. Искаше да причини болка на този човек.

— Информацията, уредите…

— Купчина бетон и пепел, генерале. От МТД не остана нищо. Всички онези жени, семейството ти… Уби ги за нищо. Нищо.

Прайс се втренчи за миг в пода и сетне поклати глава.

— Не. Психолозите ни предупредиха, че някой ден Марън може да се опита да разруши онова, което е създал. Има резервни копия.

— Съвземи се, генерале! Марън контролираше всичко в комплекса и го унищожи!

Прайс продължи да клати глава.

— Може би прототипите и резервните копия на онова място. Но съществува и друга база. Там няма компютърен достъп отвън и никакви линии. Изпращаме записи на всеки два дни. За това знаят само трима души. Без Марън.

Ерик се взря него, опитвайки се да разбере що за човек е генерал Ричард Прайс. Арогантността, неспособността да проумее нещо толкова очевидно несправедливо и слепотата му за всичко отвъд изкривената реалност, която бе създал за себе си.

— Какво те кара да кажеш това, генерале? Нима си успял да надхитриш Марън?

Куин лежеше по корем на задната седалка в колата на Марън. Ръцете и краката й още бяха оковани. Вцепеняването на пръстите й бе стигнало до мозъка и тя усещаше само леките вибрации на кожата, до която се допираше лицето й. Сякаш отново беше дете, беше се свила на седалката в камиона на баща й, дремеше на слънчевите лъчи, проникващи през стъклото и слушаше как той пее заедно с радиото. На топло. В безопасност…

Полицейската снимка на обезобразеното тяло на Шанън Дорси беше първият образ, който я стресна, макар че ярките цветове, уловени от светкавицата на фотоапарата, сякаш бяха избледнели. Фотографията я беше шокирала, когато я видя за пръв път, после се превърна в безжизнено видение без минало, бъдеще и съзнание. В информация, която трябваше да бъде анализирана методично, но не и взета твърде сериозно. Паметта й успешно бе съхранила само необходимите факти — дати, психологически профили на жертвите и методология — и бе изтласкала останалото в тъмен ъгъл, където Куин не се осмеляваше да пристъпи.

Тя започна да се бори, да извива ръце напред и назад и да се мята, когато фотографското изображение бе погълнато от празнотата, която сякаш беше единственото, останало у нея. Беше й необходимо да чувства нещо — болка в окованите китки и глезени, реакция на сърцето към движенията или студени капки пот. Нещо, което да не й позволи да се пречупи…