Кайл Милс - Човекът без сянка

Адрес.

Куин опита да се свие още по-навътре в тясното пространство между седалката и вратата на колата, когато ръката на Марън мина покрай нея и отвори жабката. Миг по-късно вратата на гаража на малката къща в предградията започна да се вдига. Те влязоха вътре и Куин затвори очи. Бръмчейки силно, вратата се затвори и после настъпи тишина, която изолира Куин от външния свят.

Марън слезе от колата и тя отвори очи. Гаражът беше чист и подреден. Всичко бе сложено на високи лавици на стените. Нещата бяха обикновени — велосипеди, чифт ски и стари картонени кутии с надпис „Коледа“. Къщата не беше на Марън. Куин бе сигурна в това.

— Ела.

Той се наведе през отворената врата и протегна ръка към нея.

Куин не помръдна.

— Не го прави, Марън. Ти си… един от най-гениалните хора в историята. Знаеш, че е грешно. Не би искал да те запомнят с това.

Тя знаеше, че бръщолеви глупости. Можеше ли да каже нещо, което да го спре? През последните двайсет и четири часа той бе виновен за смъртта на стотици хора. А предишните десетилетия бе изнасилил, изтезавал и убил трийсет и две жени.

Марън се опита да я сграбчи, Куин се завъртя и ритна нависоко.

— Не ме докосвай!

Кракът й мина на два-три сантиметра от лицето му. Той хвана глезена й и тя разбра, че няма да може да се изплъзне.

— Престани! Пусни ме! — изкрещя Куин, когато Марън я повлече по седалката.

Тя се мяташе ожесточено, без да обръща внимание на белезниците, които израниха китките й, като безуспешно се опитваше да хване волана.

Той вкопчи пръсти в бедрото й и я смъкна на бетонния под. Куин изпищя, като се молеше хората в съседните къщи да я чуят, но Марън запуши с ръка устата й.

Изчака въздухът от дробовете й да излезе през носа и после запуши и него. Тя изпадна в паника и започна да се съпротивява още по-ожесточено, но бързо загуби сили поради липсата на кислород. Точно когато пред очите й затанцуваха светли петна, ръката се дръпна от устата й. Куин пое въздух, но Марън бързо напъха вътре кърпа, залепи я с тиксо и я повлече към къщата.

Тя усети, че силите й се възвръщат, но докато той я влачеше по кухненския под, дори не опита да се съпротивява. Сега вече нищо не можеше да го спре. Куин разбра това в мига, когато тялото на Ерик разби онази маса. Колко ли време щеше да мине, преди тя най-после да умре? Час? Два?

Дано да не бъдеха повече от два.

Марън я пусна, седна на гърба й и окова в белезници глезените й, сетне ги прикрепи с верига към тези на ръцете й. Куин осъзна разликата — той не завързваше така жертвите си.

Марън я изправи на колене и тя видя лицето му.

— Куин!

Трудно й беше да се съсредоточи.

— Куин!

Подутите му устни се разтеглиха в усмивка.

— Чуваш ли ме?

Тя не можеше да говори през кърпата, но изражението й, изглежда, го задоволи. Той тръгна обратно към гаража и в същия миг Куин я видя.

Жената лежеше само на метър от нея. Беше две-три години по-голяма от Куин, имаше дълги тъмни коси и слабо, но добре оформено тяло, което беше съвсем голо. Ръцете й бяха завързани за кухненска маса, закована за пода, а краката й — за две дебели халки, забити в стената.

Куин затвори очи, опитвайки се да прогони гледката. Когато отново ги отвори, жената я гледаше. Куин видя ужаса в очите й и тъмните следи, където сълзите се бяха стичали надолу по слепоочията й и бяха засъхнали.

— Виждам, че сте се запознали — каза Марън, когато се върна.

Той мина покрай Куин, прекрачи жената, сложи хладилна чанта на пода до нея, извади пълно с кръв пликче от система и го окачи на масата.

— Казах ти, че имам изненада за теб. Всъщност за нас.

Куин извърна глава, докато Марън търсеше вена в ръката на жената. Краката й бяха побелели от стегнатата около тях тел. От колко ли време беше там? Откога Марън бе планирал това?

Жената изстена. Куин отвори очи и видя, че Марън е забил иглата и си слага плътна престилка.

Знаеше какво иска жената, но не се поддаде. Тя не можеше да издържа повече. Но накрая вдигна глава и я погледна в очите. Контактът, изглежда, успокои малко жертвата.

— Красиви са, нали? — попита Марън.

Куин продължи да я гледа, опитвайки се да й внуши сила и смелост, които самата тя като че ли не притежаваше.

— Изумително — добави Марън. — Блясъкът в очите им, когато са в това състояние! Колко жизнени изглеждат! Тя работеше върху докторската си дисертация по геология. Умна жена. Разбира какво става с нея. Не е като онези вещи, с които Прайс се опитваше да ме задоволи. Те съвсем не изглеждаха така. Вече бяха полуумрели. Глупави. Безсилни. Скучни.