Кайл Милс - Човекът без сянка

— Имам изненада за теб, всъщност за нас — каза Марън.

Куин затвори очи. По лицето й започнаха да се стичат горещи сълзи. Нямаше кой да й помогне. Никой не знаеше, че Марън съществува. Дори някой да знаеше, нямаше да може да ги намери, освен ако той не пожелаеше. Тя си представи тялото на Ерик, отпуснато върху строшената масичка за кафе на Прайс, и болката и смъртта около него. Донякъде Куин се надяваше, че Ерик е мъртъв. В края на краищата така щеше да бъде по-лесно.

Ерик Туейн нямаше представа колко време е минало, преди мракът да избледнее до бяло и съзнанието му най-после да проумее, че се е втренчил в тавана. Освобождаването от рамката на масичката продължи по-дълго, отколкото очакваше. Накрая се изправи, олюлявайки се, и опипа главата си и наранените си ребра, без да е сигурен кой е източникът на най-силната болка.

Ерик се огледа. Нищо не се бе променило, освен че Марън и Куин бяха изчезнали. Прайс още лежеше на пода, а момичето бе все така завързано за стола и мъртво. Ерик изохка, когато стъпи върху счупените стъкла, и отиде в средата на стаята.

Той погледна часовника и пресметна, че е бил в безсъзнание не повече от двайсет минути. После се огледа — като по чудо не се бе нарязал. Дълбоката рана отстрани на тялото му отново бе започнала да кърви и на тила му имаше цицина, но това беше всичко. Беше се отървал от хвърлянето върху масичката за кафе само с пулсиращо главоболие.

— Куин! — извика Ерик по-скоро за да наруши тишината, отколкото с надежда за отговор.

Той взе кърпа за съдове и затисна раната си, сетне тръгна из първия етаж на къщата.

— Куин!

Нищо.

Тръгна да се качва стълбите, но спря на първото стъпало.

За миг му се стори, че жената, която седеше на площадката на втория етаж, го гледа. Илюзията премина, когато стана очевидно, че изобщо нищо не вижда.

Беше много по-възрастна от момичето в кухнята и бе облечена в зелена блуза, но от кръста надолу беше гола. На вътрешната страна на дясното й бедро имаше дълбока рана, която бе прекъснала бедрената артерия и животът на жената бе изтекъл по стълбите. Единствените други наранявания бяха охлузванията на китката под белезниците, с които бе прикована към перилата.

Ерик не искаше да мисли какво й се е случило, докато стъпваше в кръвта по стълбите, но не можеше да избяга от тези мисли. Жената сигурно бе съпругата на Прайс и майка на момичето. Дали Марън бе разрязал първо нея и я бе оставил да умре, опитвайки да се освободи? Или я бе оковал за перилата и се бе заловил първо с момичето?

Когато спря на най-горното стъпало, разбра истината. Под белезниците се виждаше розово белезникавата кост. Жената явно е била принудена да слуша как Марън изтезава и изнасилва дъщеря й и едва не бе прерязала ръката си в опит да се намеси.

Ерик отмести поглед, докато минаваше покрай тялото, и положи усилия да потисне чувствата си. Претърси всяка стая и се увери в онова, което вече знаеше — Куин бе изчезнала.

Прерови шкафчето в банята, намери пластир и докато слизаше по стълбите, притисна кърпата до тялото си, за да намали кървенето.

— Ами сега? — запита се на глас той. — Мисли.

Трябваше да открие Куин, преди Марън да е имал време да… Той поклати глава. Не си позволи да мисли за последиците в случай на неуспех. Съзнанието му трябваше да е ясно, за да измисли как да постъпи. Най-важното беше да намери Куин.

Но как? Марън можеше да прави каквото си иска, да отиде където поиска. Никой не знаеше, че той съществува. Макар да беше луд и съсредоточен единствено върху извратените си фантазии, колко време щеше да живее, преди да го открият? Месец? Два? Шест? И още колко жени щяха да умрат?

Ерик стоя наведен, докато усети как в главата му нахлува кръв. Трябваше да има решение. Трябваше да разсъждава. Дори в очевидния хаос имаше замисъл. Къде би отишъл Марън?

Отначало сирената се чу съвсем слабо. Ерик бавно обърна глава по посока на звука и осъзна, че воят се засилва.

— По дяволите! — измърмори той и бързо прекоси стаята.

Нямаше начин да разбере дали ченгетата идват в къщата, или само минават оттам. Но не можеше да позволи да го намерят. Още не. Часовникът тиктакаше за Куин и Ерик нямаше време да обяснява какво се е случило.

Той потърси пистолета, но не го намери — Марън сигурно го бе взел. После коленичи, претърси тялото на Ричард Прайс и откри кобур, но празен.

— Не!

Ерик падна по гръб, като едва избегна удар в лицето от дясната ръка на Прайс. Сърцето му заби като обезумяло. Той продължи да се измъква назад, докато гърбът му се блъсна в плота в средата на кухнята.