Кайл Милс - Човекът без сянка

Ерик бе открил адреса. Те разговаряха с хора от всяка военна и псевдовоенна организация, фигурираща в телефонния указател, но от никоя не им казаха нищо. Обажданията до клубовете за голф и видеофилми и дори до стара приятелка на Куин, която работеше в данъчната служба, също се оказаха загуба на време. Повратът настъпи, когато Ерик се свърза с отдавна пенсионирал се преподавател по математика и консултант на Американското космическо командване. Той още си разменяше коледни картички с неоткриваемия Ричард Прайс и знаеше домашния му адрес.

Куин се притисна до Ерик и почувства, че топлината на тялото му прогони част от студа, който усещаше. Отново бе започнало да вали — не силно, но достатъчно, за да намокри фланелката й.

— Какво мислиш?

— Същото, което мислех преди час. Трябва да отидем във Финикс и да намерим онзи твой агент на ФБР.

— Какво ще му покажем? Документите от разследванията вече не са у нас и според мен можем да бъдем сигурни, че оригиналите са се превърнали в пепел. МТД и повечето й служители вече не съществуват. А теб те издирват за смъртта на най-малко четирима души…

Ерик тихо въздъхна.

— Е, може би не внушаваме доверие, но…

— Мисля, че това е подценяване.

— Добре де, да речем, че го направим. И Прайс е в къщата. А после?

Куин бе мислила по този въпрос, но не бе стигнала до категорични отговори. Откриването на Прайс изглеждаше единственото решение. Марън, ако още беше жив, несъмнено щеше да изчезне. Той нямаше семейство, вече нямаше и дом и скоро по следите му щеше да тръгне цяла армия, опитвайки се да го открие и да му пръсне черепа. Прайс обаче не можеше да се изпари толкова лесно.

— Ще поговорим — каза тя.

— Ще поговорим — повтори Ерик. — И какво ще кажем?

— Не знам.

Куин видя, че той се обърна към нея, но очите й още не бяха свикнали с тъмнината и не улови изражението му.

— Преди няколко часа този човек беше готов да прекара деня си, като ни изтезава…

— А сега сякаш е най-добрият ни приятел на света.

— Говоря сериозно, Куин.

Тя сви рамене.

— И аз. Виж какво, неговите хора и всичко, което той покровителстваше, вече не съществуват. Но има нещо, което ни свързва.

— Марън.

— Докато той е жив, ти, аз и Прайс вечно ще го чакаме да се появи отнякъде. Не знам за теб, но аз не мога да живея така.

Той дълго мълча. Студът продължаваше да прониква в тялото на Куин, ала тя не подтикваше Ерик да бърза. Истината беше, че и самата Куин не искаше да се изкачи по онзи хълм.

— А ако той не мисли така? Ако не е променил мнението си за нас?

Тя не отговори.

— Мисля, че случаят е точно такъв.

— Ерик, трябва да се свържем с него.

— Съжалявам, но не споделям вярата ти в човешкия род. — Той я отблъсна леко и извади нещо от фланелката си.

Щом видя очертанията, Куин разпозна крика от колата му.

— За какво ти е това?

— Познай.

— Ерик…

— Имаме ли избор? Ако не е с нас, той е против нас, Куин. Щом е изчезнал, има вероятност никой от оцелелите от МТД да не знае за нас. Трябва да се тревожим само за Марън. Ако зависи от моята преценка, и това е достатъчно.

Тя отмести поглед от него и се съсредоточи върху къщата, извисяваща се над тях.

— Можеш ли да го убиеш?

— Не знам — призна Ерик. — А ти?

— Не знам.

Двамата тръгнаха по улицата и после нагоре по стръмната алея за коли пред къщата на Прайс. Светлината беше достатъчна и в очите на Ерик ясно пролича колебание. Той стисна крика в едната си ръка, а с другата превъртя топчестата дръжка.

Вратата се отвори безшумно. Те огледаха широкото фоайе, ослушвайки се да чуят звук от движение. Но там нямаше нищо. Само дървен под и подбрани с вкус мебели.

Ерик тръгна към единствения източник на светлина в къщата. Куин го последва, като вървеше заднешком, за да гледа дали някой няма да се появи зад тях. Тя усещаше как сърцето й бие в гърдите и се опитваше да забави ритъма му, като си повтаряше, че хората, които толкова усилено се стараят да я убият, са мъртви. Но не успя.

Ерик спря в дъното на коридора и Куин едва не се блъсна в него. Той се обърна и я погледна в очите. Комуникацията беше безмълвна, но съвършено ясна. Това беше точката, откъдето нямаше връщане назад.

Кокалчетата на пръстите му побеляха, докато стискаше крика и прекрачваше прага на следващата стая. Ерик направи две крачки и застина.

— Господи…

Куин също влезе и в очите й мигновено бликнаха сълзи. В стаята светеше една-единствена лампа, насочена към голо и обляно в кръв момиче, завързано за стол.