Клайв Къслър - Сахара

Джордино потупа Пит по рамото и му посочи една яхта:

— Светлините, които виждаш от борда, са на крайсерската луксозна яхта, за която ти говорих. Същата, която задминахме неотдавна. Има вид на мултимилионерска яхта, снабдена с хеликоптер и компания красиви жени.

— Мислиш ли, че може да има и сателитна комуникационна система, която да ни помогне да се свържем с Вашингтон?

— Не бих се изненадал, ако има телекс.

Пит се обърна и се усмихна на Джордино.

— Тъй като нямаме задължителни ангажименти, защо да не я посетим?

Джордино се засмя и го тупна по гърба.

— Ще приготвя детонатора.

— Тридесет секунди са достатъчни.

— Добре.

Джордино подаде радиото на Пит и слезе в машинното отделение. Той се върна обратно почти веднага, докато Пит още програмираше курса на компютъра и беше зает с автопилота. За щастие, реката на това място беше широка и права, което позволяваше на „Калиопа“ да плава на собствен ход на определена дистанция след тяхното напускане.

Той попита Джордино:

— Готов ли си с радиото?

— Кажи нещо.

— Какво?

Пит насочи микрофона към себе си и изрече:

— Генерал Казим.

— Да?

— Промених мнението си. Няма да имате яхтата, въпреки всичко. Приятен ден!

Джордино възкликна:

— Харесвам стила ти!

Пит постави радиото обратно и застана прав, докато „Калиопа“ застана почти до крайсерската яхта. След това приготви тротила. Когато скоростта спадна до 20 възела, той извика:

— Сега — и скочи във водата.

Джордино не се нуждаеше от подкана. Той прекоси задната палуба и се прехвърли през кърмата. Падна във водата и се озова в центъра на килватера 7 7 Килватер — средна част по течението на реката. — Бел.ред. . Пит се колебаеше дали ще му стигне времето при евентуален взрив да избегне ударната вълна. За щастие, водата беше топла. Той плуваше по гръб, гледайки как „Калиопа“ потъва в тъмнината със скоростта на експресен влак. Една напусната безлюдна яхта, на която й оставаха секунди живот. Пит плуваше и чакаше да види експлозията в машинното отделение. Не чака дълго. Дори и на километър отдалеченост от нея, той почувства удара на вълните, предизвикани от взрива. Пламъците образуваха оранжева топка и „Калиопа“ се разцепи на хиляди парчета. След това всичко утихна. Единствените звуци идваха от самолета на Казим. Чуваше се и музика на пиано от крайсерската яхта. От борда й се чу гласът на Джордино:

— Ти плуваш? Мислех, че ще се разхождаш.

— Само при специални случаи.

Джордино му подаде ръка:

— Считай, че ги заблудихме.

— Временно. Те ще разберат това скоро.

Докато плуваше, той беше огледал новата яхта. Тя беше отличен съд за речно плаване. Проектът и конструкцията й напомняха на Пит един стар параход, плавал по Мисисипи по времето на генерал Лий. Но за разлика от него яхтата беше далеч по-модерна. Тя отговаряше на всички изисквания на класа мегаяхти. Имаше отделна пилотска кабина, горна и долна палуба, малък хеликоптер, атриум на три нива, изпълнени с тропични растения. Притежаваше още супер модерна електроника за управление.

Малко преди да взривят „Калиопа“, на около 20 метра от крайсерската яхта, Пит беше забелязал сенките на офицерите й да стоят на брега. Но поради експлозията тяхното внимание беше отвлечено и те въобще не забелязаха, че Пит и Джордино се бяха качили на тяхната яхта. Въпреки всичко те трябваше да бъдат много предпазливи, защото не знаеха дали няма други хора на яхтата. Бяха се озовали на палубата, която водеше към каютите за гости. Огледаха се внимателно и решиха, че трябва да се изкачат и на следващата палуба. Един бърз поглед им беше достатъчен да разберат, че са в приемния салон с размери и елегантност на луксозен хотелски ресторант. След това продължиха напред по палубата и стигнаха до пилотската кабина. Отвориха вратата и видяха, че е отлично обзаведена — само стъкло, метал и кожа в златистожълто. Върнаха се в салона, за да го огледат по-добре. Сервитьорът беше излязъл вероятно с гостите навън, но една русокоса жена с дълги прави бедра, тесен кръст и бронзово обгоряла кожа седеше зад пианото, като закриваше клавишите с пищния си бюст. Тя беше облечена с тясна черна мини рокля. Свиреше стар шлагер „Последният път, когато бях в Париж“. Свиренето й беше лошо, но пееше с приятен гърлен глас. Четири празни чаши от мартини седяха върху единия край на пианото. Изглеждаше, като че ли е прекарала целия ден откакто се е събудила в пиене на джин. Спря по средата, погледна ги изненадано със зеленикавите си полуотворени очи.