Клайв Къслър - Сахара

— Така че да забравим за златото — каза философски Пит. — То отдавна е изчезнало.

Пърлмутър кимна.

— Няма да станем богати днес.

Нямаше повече защо да стоят в каютата на мъртъвците. Те влязоха в машинното отделение. Въглищата все още стояха непокътнати, а лопатите висяха встрани на стената. Влагата не беше проникнала дотук и металната повърхност на котлите и машините блестеше. Един лъч попадна на фигура на човек, седящ наведен на малко бюро. Пожълтял лист хартия лежеше под ръката му близо до мастилницата. Пит внимателно издърпа хартията и прочете на светлината на фенерчето:

Изпълних дълга си до последните си сили. Оставям моите любими машини в отлично състояние. Те успешно ни прекараха през океана без никакви аварии и са все така мощни, както в деня, в който бяха монтирани в Ричмънд. Предавам ги на следващия механик да използва този хубав кораб срещу омразните янки. Бог да пази Конфедерацията.

Главен механик на „Тексас“

— Пред нас стои един изключително съвестен човек — каза Пит одобрително.

— Никой не би постъпил днес като него — съгласи се Пърлмутър.

Оставайки главния механик О’Хеър, Пит премина покрай двата двигателя и котли. Пътеката водеше към офицерските каюти и столова, където намериха още четири голи тела, всички проснати върху койките в самостоятелните им кабини. Пит се загледа в тях, преди да спре пред голяма махагонова врата.

— Капитанската кабина — уверено каза Пит.

Пърлмутър кимна.

— Капитан Мейсън Томбс. От онова, което съм прочел за „Тексас“, Томбс се е оказал твърд човек в смелата битка от Ричмънд до Тихия океан.

Пит побърза да натисне дръжката на вратата и да влезе. Изведнъж Пърлмутър го хвана за рамото.

— Почакай.

Пит погледна към Пърлмутър озадачено.

— Защо? От какво се страхуваш?

— Предполагам, че може да открием нещо, което не е за гледане.

— Може ли да бъде по-лошо от това, което вече видяхме? — аргументира се Джордино.

— Какво криеш, Джулиан? — настоя Пит.

— Аз… Аз не ви казах какво открих в секретните документи на Едуин Стантън.

— Ще ми кажеш после — измърмори Пит с безразличие. Той се обърна, запали фенерчето и влезе вътре.

Кабината изглеждаше малка и тясна според стандартите за военните кораби. Но тъй като броненосците не са строени за дълъг престой в морето, тя можеше да се приеме за нормална.

Както и в другите каюти, всички предмети и мебели бяха взети. Туарегите нямаха склонност към вземане на инструменти и ключове и обикновено ги оставяха. В капитанската кабина бяха останали лавиците за книги и вграденият, но счупен барометър. Но поради някаква неизвестна причина, както със стола в пилотската кабина, туарегите бяха оставили един стол люлка. Пит различи на светлината две тела — едното опънато в леглото, а другото — седящо като задрямало в стола люлка. Трупът в койката лежеше гол на една страна срещу стената — положение, което туарегите стриктно спазваха, когато измъкваха дрехи, завивки и дюшеци. Кичур червена коса покриваше главата и лицето на трупа.

Джордино се доближи до Пит, изучавайки фигурата на стола. Под силния лъч на фенерчето кожата изглеждаше тъмнокафява, също така набръчкана като на Кити Манок. Тялото се беше мумифицирало от сухия горещ въздух в пустинята. Трупът все още беше облечен в старомоден еднореден костюм.

Дори и в седяща поза бе очевидно, че той е човек с висок ръст. Лицето му беше брадясало и удължено, с много хлътнали очи. Те бяха затворени, сякаш той беше просто задрямал. Веждите му бяха дебели и необичайно къси. Косата и брадата бяха черни, на места леко посивели.

— Този човек има образа на Линкълн — забеляза на глас Джордино.

— Това е Ейбрахам Линкълн — се чу глухият глас на Пърлмутър от вратата. Той бавно се приближи и застана до стола. Очите му наблюдаваха трупа като хипнотизирани.

Пит погледна Пърлмутър загрижено и с явен скептицизъм.

— Като съвременен историк ти се струва невероятно, нали?

Джордино коленичи до Пърлмутър и му предложи глътка вода.

— От горещината може да се слънчаса.

Пърлмутър махна водата настрана.

— Боже, боже, не съм на себе си, за да повярвам. Но секретарят по военните въпроси на Линкълн — Едуин Макмастърс Стантън, е казал истината в своите секретни документи.

— Каква истина? — попита Пит с любопитство.

Той се смути и след това гласът му премина почти в шепот:

— Линкълн не е бил убит от Джон Уилкис Бут в театър „Форд“. Той седи пред вас в стола люлка.