Клайв Къслър - Сахара

Пит освободи цикличния контрол и подготви хеликоптера за меко кацане върху плоската земя над клисурата, за да предпази австралийците и тяхното оборудване от завихрянето на пясък и прах. Той изключи двигателите и погледна часовника си. Беше осем и четиридесет сутринта. Оставаха няколко часа до най-горещата част на деня.

Ст. Джулиан Пърлмутър повдигна своето туловище от седалката, приготвяйки се да излезе.

— Не съм оразмерен за тези черупки — избухна той в гърлен смях, когато горещата вълна на пустинята го удари в лицето, след като се раздели с климатика на кабината.

— По дяволите, не е за ходене — каза Джордино, като гледаше познатата земя. — Повярвай ми, аз знам.

Един висок, загорял австралиец със зачервено лице се измъкна от клисурата и се приближи до тях.

— Ало, там, вие трябва да сте Дърк Пит.

— Аз съм Ал Джордино, това е Пит. — Джордино посочи през рамото си.

— Нед Куин. Аз отговарям за операцията по пренасянето на останките.

Пит трепна, когато огромната лапа на Куин сграбчи ръката му. Масажирайки пръстите си, той каза:

— Ние върнахме частите от самолета на Кити, които заехме преди няколко седмици.

— Много трогателно! — Гласът на Куин стържеше като метал върху шмиргел. — Изглежда гениално използването на крило като платно за пътуване през пустинята.

— Ст. Джулиан Пърлмутър — каза Пърлмутър, представяйки себе си.

Куин потупа огромния си корем, който висеше над работния му панталон.

— Изглежда, ние двамата обичаме хубавата храна и хубавите напитки, г-н Пърлмутър.

— Случайно да ви се намира от хубавата австралийска бира?

— Вие обичате ли нашата бира?

— Аз пазя един кашон „Кастелмайн“ от Бризбейн под ръка за специални случаи.

— Ние нямаме „Кастелмайн“ — каза Куин, силно впечатлен, — но мога да ви предложа кутия „Фостърс“.

— Ще ви бъда много задължен — каза Пърлмутър зарадван, тъй като неговите вътрешности бяха почнали да изсъхват.

Куин отиде до кабината на един джип и извади четири бутилки от портативния хладилник. Донесе ги и ги раздаде.

— Скоро ли ще привършите тук? — попита Пит, сменяйки темата.

Куин се обърна и погледна към портативния кран, който беше готов да вдигне двигателя на стария самолет и да го натовари на колата.

— Още три или четири часа, за да опаковаме всичко, и се връщаме обратно в град Алжир.

Пит извади дневника от джоба на ризата си и го даде на Куин.

— Това е пилотският дневник на Кити. Тя е записала всичко за своя последен полет и за трагичния си край. Аз го бях взел, за да си изясня нещо, което тя е открила през последните си часове след катастрофата. Надявам се, че Кити няма нищо против.

— Сигурен съм — каза Куин, кимайки към дървения ковчег, драпиран с австралийския флаг с кръста на свети Джордж и звездите на Южния кръст. — Моите сънародници са благодарни на вас и господин Джордино за изясняване на мистерията на нейното изчезване, така че сега можем да я отнесем вкъщи.

— Тя е пътувала твърде дълго — каза Пърлмутър.

— Да — отвърна Куин. — Така е.

По-скоро заради Пърлмутър, Куин настоя да зареди хеликоптера им с десет бутилки бира, преди да се сбогуват. Австралийците всички до един дойдоха да изразят своите благодарности и сърдечно да стиснат ръцете на Пит и Джордино. След като се качиха в хеликоптера и се издигнаха във въздуха, Пит направи един кръг над австралийските си приятели за сбогом, преди да се отправи по стъпките на Кити към легендарния кораб в пустинята. Летейки по права линия над клисурата, където Кити беше прекарала последните си дни, хеликоптерът достигна старото сухо речно корито за по-малко от 12 минути. Било някога течаща река, оградена със зелен пояс, сега то беше малко като пътека, обградена от пясъците.

— Уед Зарит — произнесе Пърлмутър. — Твърдо вярвам, че това е бил голям воден път.

— Уед Зарит — повтори Пит, — това е, за което старият американски скитник говореше. Той заяви, че е започнал да изсъхва преди около 130 години.

— Той е прав. Аз направих проучване на стар френски източник за областта. Тук някога е имало пристанище, където керваните са търгували с търговци, които са идвали с лодки и малки кораби. Не мога да кажа къде точно е било. То е било затрупано от пясъка, след като реката е започнала да пресъхва.

— Значи теорията е, че „Тексас“ е стигнал реката и е заседнал, когато тя е започнала да пресъхва — каза Джордино.

— Не е теория. Аз открих предсмъртно завещание в архивите от един член на екипажа, който се казва Бийчър. Той се кълне, че е единственият оцелял от екипажа на „Тексас“, и прави детайлно описание на финалния воаяж на кораба през Атлантика до устието на Нигер, където е заседнал.