Клайв Къслър - Сахара

— Вие сте американец.

— Да. Работя в Националната агенция за изследване на моретата и океаните. Извършваме археологическо проучване на Нил.

— Мислех, че сте отпътувал, преди да бъда нападната.

— Почти, но вашите приятелчета ме заинтригуваха. Бях нащрек, когато паркираха колата си на километър от пътя, и след това тръгнаха пеш през пустинния плаж направо към вас. Така че бях длъжен да наблюдавам какво ще се случи.

— Щастие е за мен, че сте толкова наблюдателен.

— Имате ли някаква представа защо се опитваха да ви убият? — попита Пит.

— Трябва да са били бандити, които ограбват и убиват туристи.

Той тръсна глава:

— Грабежът не беше мотивът им. Те не носеха оръжие. Оня, който ви душеше, използваше ръцете си, а не лента или парче плат. Освен това, те не направиха опит да ви изнасилят. Не бяха професионалисти, иначе и двамата да сме мъртви. Най-необикновеното. Обзалагам се на една месечна заплата, че те са играчка в ръцете на някого, който иска да умрете. Те ви преследваха по точно определен план, възнамерявайки да ви убият, като вкарат солена вода в носа и гърлото ви. След това щяха да оставят тялото ви на линията на прилива и отлива, така че да изглежда, че сте се удавили и тялото ви е изхвърлено от водата. Кой може да обясни защо са искали да ви удушат?

Тя отвърна смутено:

— Не мога да повярвам на нищо от казаното. Изглежда така безцелно и толкова безсмислено. Аз съм само биохимичка, специализирала в областта на възможните последствия, които оказват токсичните материали върху човека. Аз нямам врагове. Защо трябва да съществува някой, който иска да ме убие?

Ева леко притисна изпръхналите си устни.

— Всичко това е лудост.

— От колко време сте в Египет?

— Само от няколко дни.

— Вие трябва да сте направили нещо, от което някой губи разсъдъка си.

— Естествено, нищо на северноафриканците — отвърна тя със съмнение. — Ако за нещо съм тук, то е, за да им помогна.

Той погледна замислено пясъка.

— Тогава не сте във ваканция.

— Работата ми ме доведе тук — отговори Ева. — Случаи на странни физически отклонения и психически разстройства сред номадското население в Южна Сахара попаднаха на вниманието на Световната здравна организация. Аз съм член на международен екип от учени, които са изпратени да направят изследвания.

— Трудносмилаемо за убиец — забеляза Пит.

— Всичко е много по-объркано. Колегите ми и аз сме тук, за да спасим живота. Ние не представляваме заплаха.

— Мислите ли, че пустинните водорасли имат връзка с токсините?

— Ние още нямаме отговор. Няма достатъчно данни, за да направим заключения. На повърхността случая изглежда като заразна болест, но източникът е загадка. Никой не знае за химично производство или за площадка за токсични отпадъци, които да се простират в близост до местата, където са докладвани симптомите.

— Колко разпространен е проблемът?

— Над осем хиляди случая са избухнали сред африканските нации на Мали и Нигер през последните десет дни.

Пит повдигна вежди.

— Невероятен брой за такова късо време. Знаете ли дали се причиняват от вирус, или от бактерии?

— Както казах, източникът на заразата е мистерия.

— И това още ли не е оповестено от медиите?

— Световната здравна организация иска да не бързаме с подобни съобщения, преди случаите да са изяснени. Предполагам, за да не се правят сензации и създава излишна паника.

Пит от време на време хвърляше по един поглед към плажа. Той забеляза движение от другата страна на дюните, граничещи с пътя.

— Какви са вашите планове?

— Моят научен екип заминава утре за Сахара, за да започне изследвания на място.

— Вие знаете, надявам се, че Мали е на ръба на евентуална кървава гражданска война.

Тя повдигна ръце безгрижно.

— Държавата е съгласна да ни охранява, добре прие нашите проучвания през цялото време. — Тя спря и го погледна продължително. — Защо задавате толкова много въпроси? Вие действате като таен агент.

Пит се засмя.

— Само любознателен морски инженер, който не желае някой, който се разхожда наоколо, да убива хубави жени.

— Може би това беше случай на грешна идентификация? — отвърна тя зарадвано.

Очите му обхванаха цялото й тяло и спряха на нейните.

— Някак си не мисля, че е възможно — изпъна се внезапно Пит и застана прав, гледайки към дюните. Мускулите му бяха напрегнати. Наведе се, грабна Ева през кръста и я изправи. — Време е да вървим — каза той, теглейки я бегом през дюните.