Клайв Къслър - Сахара

На Феъруедър му беше необходимо малко време, за да осъзнае след преживения шок реалната опасност, която щеше да се стовари върху тях със зашеметяваща сила. Сега той знаеше какво правеха изоставените камиони в пясъка. Той свърна внезапно и започна да тича назад към пазарището. Но беше твърде закъснял, твърде много закъснял.

Гора от крещящи зверове изникна от вечерната тъмнина, хвърлила се неистово и неудържимо върху лековерните туристи, стоящи край кладенеца. Шофьорите бяха погълнати от прииждащата вълна, преди да могат да алармират или да предприемат защитата им. Дивашката орда прииждаше, пълзейки с ръце и крака като глутница чакали. Тя поваляше невъоръжените туристи и разкъсваше месата им с острите си зъби.

Ужасяващият кошмар, осветен от фаровете на ланд ровърите, представляваше мелница. Телата на тази обезумяла орда смазваха уплашените до смърт туристи и ги превръщаха в трупове.

Госпожа Лансинг нададе отчаян вик и изчезна в безформената маса от тела. Мъжът й се опита да подкара един от джиповете, но беше повален на земята и огризан като бръмбар от стадо мравки.

Прецизният лондончанин измъкна отнякъде сабя, завъртя я над главата си, мъчейки се да се отбранява. Но те изглежда, не изпитаха никакъв страх и скоро го обезоръжиха. Мястото около кладенеца беше осеяно с разкъсани трупове. Пълният испанец, който имаше няколко течащи рани, се опита да скочи в кладенеца, за да се спаси, но подивелите убийци скочиха след него.

Феъруедър изтича и откри огън със своя „Патчет“ в подивялата тълпа, като внимаваше да не уцели някой от своите хора.

Тази тълпа нямаше представа от безшумно оръжие и не обърна внимание на неочакваната стрелба и беше или луда, или безразлична да разбере, че част от нейните членове лежаха на земята. Той трябваше да е повалил около тридесетина от тази сган убийци, преди „Патчета“ да изстреля последния си куршум. Беше застанал безпомощно. Не виждаше и не забелязваше, че безконтролната касапница беше намаляла и дори спряла, а неговите шофьори и клиенти отдавна бяха мъртви.

Той не можеше да скрие изненадата си от бързината, с която тържището се превърна в купчина телеса.

— О, боже! — прошепна той със свит дрезгав глас, наблюдавайки с хладен ужас как диваците се нахвърляха върху телата в канибалско безумие, глозгайки плътта на своите жертви.

Той излезе от сковалото го безразличие, което бавно се превръщаше в гняв от невероятната трагедия, разиграла се пред него. Феъруедър беше разярен от видения кошмар, безсилен да направи каквото и да било. Той се скри в сенките, измъчван от мисълта, че беше отговорен за гибелта на своите хора и на туристите, които водеше.

Беше се провалил в опита си да осигури тяхната безопасност и в незнанието си да предотврати кървавото бедствие. Той проклинаше своята безпомощност и това, че не умря заедно с тях.

С неочакван прилив на енергия Феъруедър напусна пазарището и започна да тича по тесните улици, през руините право в пустинята. Надяваше се да избегне участниците в клането, на което попаднаха при Аселар, за да се спаси. Разстоянието до следващото селище на юг беше твърде голямо, за да се стигне там без вода. Той се отправи по протежение на автомагистралата на изток, с надеждата да срещне преминаваща кола или държавен патрул, преди да е умрял под палещите лъчи на слънцето. Ориентира се по северната звезда и с бърз ход закрачи през пустинята, съзнавайки, че шансовете му за спасение клоняха към нулата. Нито веднъж не спря и не се обърна назад. Той виждаше всичко ясно в паметта си и ушите му още бучаха с агонизиращите писъци на смъртта.

10 май 1996 г.

Александрия, Египет

Белите пясъци на пустия плаж пареха под босите крака на Ева Роджас. Фините песъчинки полепваха между пръстите на ходилата й. Тя стоеше и се любуваше на Средиземно море. Дълбоката вода бе обагрена в кобалтовосиньо, а там, където беше по-плитка, ставаше смарагдовозелена, за да се превърне в аквамарин, когато вълните докосваха брега и се разтваряха в безцветния пясък.

Ева беше пропътувала със своята кола под наем 110 км западно от Александрия, преди да спре на този пустинен отрязък от плажа недалече от град Ел Аламейн. Тук през Втората световна война се беше водила най-голямата военна пустинна операция на съюзниците. Паркирайки на крайбрежната магистрала, тя взе голямата си пазарна чанта и тръгна през малките дюни към линията на прилива.

Носеше цял бански костюм от жарсе в коралов цвят, който се сливаше с тялото й. Ръцете и раменете й бяха покрити с подходяща наметка. Тя изглеждаше грациозна, ефирна, тялото й бе като изваяно, крайниците — стройни и загорели от слънцето. Нейната златисточервена коса беше завързана на дълга плитка, която се спускаше по гърба й почти до кръста и блестеше на слънцето като полирана мед. Езерно сините й очи красяха загара на лицето й и изпъкналите й скули. Ева беше на тридесет и осем, но изглеждаше, че е едва преминала тридесетте. Тя никога не беше попадала върху кориците на „Вог“, но беше красива с бликащата си от енергия фигура, която мъжете, дори много по-младите, намираха много привлекателна.