Клайв Къслър - Сахара

— Защо тогава е западнало? — попита миловидна канадка с широкопола шапка и къси шорти.

— Заради военните набези на мурите и французите, отмяната на робството, но най-вече защото търговските пътища се преместиха на юг и на запад в близост до морския бряг. Въздишката на смъртта дойде преди около четиридесет години, когато неговите кладенци започнаха да пресъхват. Единственият действащ кладенец, който още поддържа града, е изкопан на почти 50 метра дълбочина.

— Значи не е точно рай за митрополията — възрази един як мъж с испански акцент.

Майор Феъруедър насила се усмихна. Беше висок мъж, бивш офицер от кралския флот, с вечно запалена цигара с дълъг филтър. Говореше с дрезгав полуприглушен глас:

— Сега в Аселар живеят само няколко семейства туареги, които са се отказали от номадския си начин на живот. Те преживяват главно от малки стада кози, парчета песъчлива земя, напоявана на ръка от централния кладенец на селото, и няколко шепи скъпоценни камъни, изровени от пустинята, които те гланцират, пренасят ги с камиони до град Гао, където ги продават като сувенири.

Един лондонски адвокат, облечен безукорно в костюм за сафари цвят каки и тропическа каска подхвърли закачливо:

— Изглежда ми твърде изоставено място. Ще трябва навярно да припомня, че вашата туристическа реклама уверява туристическата ни група, „че ще бъдем възхитени от романса на пустинната музика и местните танци под искрящите лагерни огньове на Аселар“.

— Сигурен съм, че нашата предварителна подготовка и организация е обезпечила всичко необходимо за вашето удобство и вашите забавления — увери го Феъруедър с подобаваща дискретност. Той погледна за момент слънцето, скриващо се зад селото. — Скоро ще се стъмни. — По-добре е да се придвижим и да влезем в селището.

— Има ли хотел там? — попита канадката.

Феъруедър хвърли съчувствено поглед.

— Не, госпожо Лансинг. Ще лагеруваме в руините точно над града.

Обща въздишка на разочарование се изтръгна от туристите. Те се бяха надявали на мека постеля и баня. Вероятно луксът в Аселар никога нямаше да бъде познат. Групата се качи отново в джиповете и потегли надолу през речната долина и излезе на главния път, водещ към селището.

Когато пристигнаха, по-трудно беше да си представят славното му минало. Улиците бяха тесни, пусти и пълни с пясък. Приличаше на мъртъв град, претърпял пълна разруха. Не се виждаше никаква светлина в сумрака, никакъв радостен лай на куче. Никакъв знак за живот не се забелязваше в която и да е от тези глинени сгради.

Феъруедър започваше да се чувства неловко. Ясно беше, че нещо не е в ред. Нямаше никаква следа от неговото предварително разузнаване. За момент се мярна голямо четириного животно, бягащо във входа. Но то изглеждаше толкова призрачно, че го сметна за сянка от движещите се ланд ровъри. Неговата весела група клиенти щеше да роптае тази вечер, мислеше той. Проклети да са онези осведомени хора, които прекалено много преувеличават съблазните на пустинята — „една възможност да опитате за първи път в живота си експедиция, като номади през горещия пясък на Сахара“ — повтаряше си шепнешком Феъруедър. Той беше готов да се обзаложи на едногодишната си заплата, че авторът на рекламата никога не беше прекосявал Ламанша.

Те се намираха почти на 80 км от Транссахарската автомагистрала и на около 240 км от Найджър Ривър Сити — провинция Гао. Сафарито имаше по-голямо значение, отколкото достатъчното количество храна, вода и гориво за остатъка от пътуването, така че Феъруедър се обвърза да заобиколи Аселар, в случай че възникнеше непредвиден проблем.

Сигурността на клиентите на Бакуърлд Експедишънс идваше на първо място. За 28 години те още не бяха загубили нито един човек, ако не се смяташе пенсионираният американски водопроводчик, който беше подразнил една камила и беше ритнат от нея поради собствената си глупост.

Феъруедър започваше да се пита защо не вижда никакви кози и камили, нито пък забелязваше някакви следи от тях по пясъчните улици, откъдето минаваха. Само странни отпечатъци от нокти и кръгли трапчинки следваха паралелно, сякаш оставени от дървени трупове. Малките родови къщи, изградени от камък и покрити с червеникава глина, които се появиха, в по-голямата си част — съборени и западнали, изглеждаха както преди два месеца, когато Феъруедър беше тук за последен път.

Определено нещо не беше както трябва. Дори ако по някаква важна причина обитателите са напуснали селището, той щеше да забележи това при предварителното опознаване на района. През всичките години те бяха прекосявали Сахара заедно и Ибн Хаджиб никога не би го провалил. Феъруедър реши да позволи на групата да отпочине за малко при кладенеца на селото и да се изплакнат, преди да продължат още малко в пустинята и построят лагера. Свикнал на бдителност, той реши да извади старата си автоматична пушка Роял Марин Патчет от калъфа между седалките и я постави между коленете си. Върху дулото той постави заглушител „инвикита“. Беше готов, ако нещо се случи.