В ранното утро на втория ден, преди слънцето да беше започнало да прежуря, Кити се почувства достатъчно силна, за да може да изостави самолета. Една стойка на крилото се превърна в патерица, а късче плат от крилото й послужи за груб чадър. Като използваше малкия си комплект инструменти, свали компаса от контролното табло. Въпреки нараняванията си, тя беше решена да достигне автомагистралата. Просто нямаше друг изход.
Почувствала се по-добре сега, когато вече имаше план за действие, Кити взе бордовия си журнал и започна да пише първата страница на това, което щеше да се превърне в доказателство за нейната воля в неистовия й опит да оцелее при най-тежките въобразими условия. Тя започна записките си с описание на катастрофата и скицира пътя, който възнамеряваше да следва на юг по билабонга, докато намери лесно място, за да се прехвърли през ръба му. Веднъж излязла на открито, Кити смяташе да тръгне право на изток, докато стигне автомагистралата или се натъкне на някое чергарско племе. После тя откъсна страницата от журнала, завърза я към контролното табло, така че евентуални спасители да могат да проследят пътя й, в случай че откриеха първо самолета — нещо, което беше малко вероятно.
Горещината бързо ставаше непоносима. Положението дори се влоши, защото стените на това проклето пясъчно корито отразяваха слънчевите лъчи и усилваха жегата, подобно на отворен крематориум. Дишането й съвсем се затрудни и тя трябваше да се пребори със страшното желание да изпие скъпоценната си вода на един път.
Остана й още нещо, което трябваше да направи, преди да тръгне на път. Много внимателно събу ботуша си и освободи пукнатия глезен. Пронизалата я болка изтръгна тихо стенание от устните й. Тя я остави да утихне, преди да го привърже с копринения си шарф. После с компас и манерка, закачени на колана, с високо вдигнат чадър и стиснала патерицата под едната си мишница, Кити тръгна на път под палещото слънце на Сахара, накуцвайки бодро през пясъка на някогашното речно корито.
Издирването на Кити Манок продължи и през следващите години, но нито тя, нито самолета й бяха открити. Никаква следа не се появи, никакъв керван камили не се натъкна на скелет в пустинята, нито пък някой бродещ чергар се спъна в разбития самолет. Безследното изчезване на Кити се превърна в една от загадките в историята на авиацията.
С течение на десетилетия се появяваха и разпространяваха слухове за окончателната съдба на Кити. В някои се твърдеше, че тя е оцеляла, но страда от амнезия и сега живее под друго име в Южна Америка. Мнозина мислеха, че е била пленена и държана в робство от някакво племе туареги. Единствено полетът на Амелия Еърхарт в неизвестното породи повече разгорещени спорове.
Пустинята добре пазеше тайната си. Пясъците на Сахара се превърнаха в погребален саван на Кити Манок. Загадката на полета й в нищото нямаше да бъде разкрита поне още половин век.
5 май 1996 г.
Оазис Аселар, Мали, Африка
След като пътувате през пустинята дни или седмици, без да видите никаква живинка, без да срещнете човешко същество, цивилизацията без значение дали е слаба или примитивна, идва като изключителна изненада. За единадесетте туристи, настанени в петте ланд ровъра, и за петимата екскурзоводи — шофьори, гледката на съградено от човешка ръка селище идваше като голямо облекчение. Потни и немити, изморени след седмица пътуване през безлюдната пустиня, жадните за приключения туристи, изпратени от агенцията „Бакуърлд Експедишънс“ на двадесетдневно сафари в Сахара, бяха особено щастливи, че ще видят хора и ще имат достатъчно вода, за да се изкъпят.
Те виждаха селището Аселар, изолирано отвсякъде всред централния район на Сахара — част от африканската държава Мали.
Безредие от глинени къщи, пръснати наоколо в сухото дъно на нещо, което някога трябва да е било древно речно корито. В покрайнините наоколо стърчаха руините на изоставени преди повече от стотина години къщи, а зад тях — ниските насипи, които образуваха голяма пустинна равнина. От разстояние беше почти невъзможно да се види селището, защото добре изградените постройки за временно обитаване се сливаха със суровия и безцветен ландшафт.
— Кладенец, ето там — обърна се майор Айън Феъруедър — водачът на сафарито — към изморените и прашни туристи, които слизаха от ланд ровърите и се натрупаха около него.
— Вие никога нямаше да познавате това място и да гледате на него като на едно от културните кръстовища на Западна Африка, каквото Аселар е било. Пет столетия селището е било важен източник на вода за големите кервани за роби, за търговските кервани, които са кръстосвали на север и изток.
Читать дальше