Клайв Къслър - Сахара

Отрядът на ООН излезе от своите укрития, горящи от последното сражение, и се прегрупира, като образува нова линия на защита между руините на съборените бараки и офицерски общежития. Прахът и пушекът намаляваха видимостта. Постоянното изригване на снарядите беше оглушило войниците за крясъците на ранените. Ужасните загуби на малийците бяха достатъчни да сломят морала на всяка атакуваща сила. Но те продължаваха да настъпват към форта, защото знаеха, че така или иначе ще умрат. Временното спиране на тяхното настъпление бе предизвикано от убийството на първите няколко войника, прекрачили стената на форта.

Пемброук-Смит взе мерки няколкото ранени, които бе възможно да се спасят, да бъдат отнесени в арсенала. Само Пит и 12 души от отряда бяха все още способни да продължат борбата. Полковник Левант беше изчезнал. За последен път той беше забелязан да стреля от парапета, когато атакуващата орда нахлу през останките на северната врата. Разпознал Пит, Пемброук-Смит се засмя.

— Изглеждаш напълно здрав човек — каза той, кимайки към червените райета на полевия костюм на Пит, които се образуваха от лявото му рамо. Имаше също така и засъхнала рана по едната буза, получена от летящ камък.

— Ти също изглеждаш добре — отговори Пит, сочейки раната на бедрото му.

— Как си с амунициите?

Пит вдигна своя автомат и го постави на земята.

— Свършиха. Имам две гранати.

Пемброук-Смит му даде един вражески автомат.

— По-добре е да слезеш в арсенала. Колкото останаха от нас, трябва да се държат, докато ти можеш…

Той не можа да продължи и се загледа към земята.

— Ние ги ударихме лошо — каза Пит, докато Смит изваждаше пълнителя и броеше патроните в него. — Те са като побеснели кучета, желаещи реванш. Ще бъде трудно за всеки от нас, когото заловят все още жив.

— Жените и децата не могат да попаднат отново в ръцете на Казим.

— Те няма да страдат — обеща Пит.

Пемброук-Смит погледна към него, виждайки мъката в очите му.

— Довиждане, г-н Пит. Действително беше чест за мен да ви познавам.

Пит стисна ръката на капитана, когато усетиха огън зад гърбовете си.

— И аз също, капитане.

Пит се провря между останките от стълбата и влезе в арсенала. Хопър и Феъруедър го видяха и се втурнаха към него.

— Кой победи? — попита Хопър.

Пит поклати глава.

— Не ние.

— Няма смисъл да чакаме смъртта — каза Феъруедър. — По-добре е да се борим. Нямаш ли някой излишен автомат в себе си?

Хопър даде на Феъруедър автоматичната пушка.

— Извинете, но освен моя автомат това е всичко, което имам. Горе има много оръжие и вие можете да си изберете някое от убитите малийци.

— Звучи добре — засмя се Хопър. Той потупа Пит по рамото. — Късмет, момчето ми. Погрижи се за Ева.

— Обещавам.

Феъруедър кимна.

— Хубаво е, че се запознахме с теб, стари приятелю.

След като те излязоха, за да се бият горе, една медичка се изправи от един ранен и махна на Пит.

— Как е положението? — попита тя.

— Да се приготвим за най-лошото — отговори Пит спокойно.

— Колко време можем да издържим?

— Капитан Пемброук-Смит и всичко, което остана от вашите хора, се подготвят за последна защита. Краят не може да бъде по-късно от десет-петнадесет минути.

— Какво ще правим с тези бедни създания?

— Малийците няма да бъдат милостиви — отговори й Пит.

Очите на медичката се отвориха ужасено.

— Ще ги вземат затворници?

Той поклати глава.

— Нещата не изглеждат по този начин.

— А жените и децата?

Той не отговори, но болката, изписана на лицето му, й подсказа най-лошото. Тя направи смел опит да се усмихне.

— Тогава, както разбирам, онези от нас, които могат все още да дърпат спусъка, ще се избавят.

Пит я прегърна за момент. Тя се усмихна смело и се обърна да предаде тъжните новини на своите колеги. Преди Пит да може да стигне до мястото, където лежеше Ева, той бе спрян от френския инженер Луи Монто.

— Г-н Пит!

— Г-н Монто!

— Настъпи ли часът?

— Да, страхувам се, че наближава.

— Вашият автомат. Колко патрона съдържа?

— Десет, но аз имам още една пачка с четири.

— Ние се нуждаем само от единадесет, за жените и децата — прошепна Монто, като се опита да свали оръжието от рамото на Пит.

— Може да ви го дам, след като се погрижа за доктор Роджас — каза Пит.

Монто погледна нагоре, тъй като шумът от стрелбата горе се чуваше все по-близко и отекваше по стълбището.

— Няма да продължи дълго.

Пит се отдалечи и седна на каменния под до Ева. Тя се беше събудила и го гледаше с непогрешимо изражение на тревога и загриженост.