Клайв Къслър - Сахара

— Добре дошла между живите! — каза Пит. — Доста ни поизплаши, когато се срути стълбата.

— Затрупани ли сме? — запита тя.

— Не. Можем да се измъкнем, когато му дойде времето.

— Изглежда толкова тъмно!

— Капитан Пемброук-Смит и неговите момчета почистиха изхода, така че да може да влиза достатъчно въздух, за да дишаме. Затова прониква малко светлина, но сме запазени от шрапнелите.

— Чувствам се цялата скована, но странното е, че не изпитвам никаква болка.

Медичката — млада червенокоса шотландка — й се усмихна.

— Натъпкала съм те с успокояващи. Не можех да ти позволя да се нахвърлиш върху мен, докато намествах скъпоценните ти кости.

— Какво ми е състоянието?

— Освен счупена дясна ръка и ключица, едно или повече пукнати ребра — не мога да ги установя без рентген — счупен ляв пищял и глезен, плюс множество охлузвания и възможни вътрешни наранявания, ти си съвсем добре.

— Много си откровена! — каза Ева, опитвайки се да се усмихне на ексцентричността на полевата медичка.

— Прости ми за хамалския маниер, но мисля, че най-добре за теб е да знаеш голата истина! — потупа я по здравото рамо червенокосата шотландка.

— Оценявам това — отвърна с усилие Ева.

— Два месеца почивка и сте готова да преплувате Ламанша.

— Предпочитам плувните басейни. Благодаря.

Пемброук-Смит, неуморим както винаги, сновеше между хората в арсенала и поддържаше духа им. Той се приближи и коленичи до Ева.

— Вие сте една много издръжлива жена, д-р Роджас.

— Писано ми е да оцелея.

— Тя не трябва да прави известно време необуздан и продължителен секс! — пошегува се Пит.

Пемброук-Смит подхвърли закачливо:

— Какво не бих дал да съм тук, когато се съблече!

Ева не чу закачката на капитана. Малко преди да довърши ремарката си, тя изпадна отново в безсъзнание.

Пит и Пемброук-Смит гледаха на нея с едни и същи очи, лицата им изведнъж станаха сериозни. Капитанът кимна към автоматичния пистолет под мишницата на Пит.

— Ако настъпи краят, ще я удостоиш ли с честта?

Пит кимна решително.

— Ще се погрижа за нея.

Левант дойде. Изглеждаше отпаднал и изморен. Той знаеше, че неговите мъже и жени няма да могат да издържат дълго на това изпитание. А допълнителното напрежение, на което бяха изложени и децата, се отразяваше на неговия професионален дух. Той мразеше да вижда хората, към които изпитваше приятелски чувства, да бъдат подложени на такъв тормоз. Най-големият му страх идваше от това, че когато бомбардировката спре, ще се окаже безпомощен срещу гаврата и унижението спрямо хората му от страна на малийците.

Левант трябваше да противопостави своите мъже и жени, които бяха останали двадесет и един, включително с Пит, на силата на 1500 войници заедно с четирите танка, които имаха като подкрепление. Той нямаше представа колко дълго ще могат да издържат, преди да бъдат унищожени. Един час, може би два или малко повече. Повечето от стените бяха разбити и това затрудняваше настъпващите войници да ги преодолеят.

— Сержант Вадилински докладва, че малийците започват да настъпват — каза полковникът на Пемброук-Смит. — Щурмът е предстоящ. Отворете входа към стълбите и вашите хора да имат готовност веднага да отбият атаката.

— Слушам, полковник!

Левант се обърна към Пит.

— Е, г-н Пит, вярвам, че е време да изпробваме вашето изобретение.

Пит стоеше и наблюдаваше.

— Чудя се дали шплентовете му ще издържат.

— Преди малко го погледнах и то все още беше невредимо до стената, така че ще трябва да опитаме.

— Това е достатъчно, за да изпия една текила.

— Няма нищо по-драстично от надеждата.

Пит погледна Левант в очите.

— Ще се опитам да направя така, че Казим да се пръсне от яд.

— Само че да не заприличаме на французите, които отговориха при Ватерло и Камерун с една дума: „Мерде“.

— С други думи: „Лайно“ — преведе Пемброук-Смит.

Левант се засмя:

— Меко казано.

Пит уточни:

— Аз не мога да си представя, че момчето на госпожа Пит ще свърши като Дейв Крокет и Джим Боуи при Аламо.

— Като имам предвид нашата малочисленост и бойна мощ на врага — каза Левант, — трябва да заявя, че възможностите ни за оцеляване са нито по-добри, нито по-лоши.

Пълна тишина настана в подземния арсенал. Всеки стоеше на мястото си и поглеждаше към тавана, сякаш можеше да види през него какво става навън. Прекарали повече от шест часа в арсенала, хората от отряда отпушиха входа и излязоха на открито във форта.