Клайв Къслър - Сахара

Пемброук-Смит застана на колене и стъпи на обутите си крака.

— Поне гръбнакът ми още държи! — После той вдигна ръка и посочи зад Пит към парадния плац. Прахолякът вече беше изчезнал и лицето му се сви безпомощно, когато забеляза голямата грамада камъни, която бе затрупала няколко от неговите хора. — Махнете бедните нещастници! — извика той. — За бога, махнете ги оттук!

Пит се обърна мигновено, гледайки към разрушената стена. Онова, което представляваше допреди малко сигурна защита, сега беше една купчина разтрошени камъни и мазилка. Нито един затиснат под нея не би могъл да оцелее. А онези, които по някакво чудо може би проявяваха признаци на живот, едва ли лесно щяха да бъдат измъкнати от този капан. Пит изпита чувство на ужас и разбра, че само някаква солидна повдигаща конструкция би помогнала да се извадят телата оттам.

Преди да успее да реагира, още един ракетен обстрел се изсипа върху форта. Стените изглеждаха полуразрушени, сякаш някой гигант ги беше удрял с мощен чук. Само главният портал оставаше все още незасегнат. Другите три бяха напълно разрушени и стърчаха като самотни кръстове.

Хората на Казим загубиха четири от самолетите си, горивото на оставащите беше на привършване и те отлетяха на юг към базите си. Оцелелите командоси от отряда на ООН излязоха от подземните си укрития като мъртъвци от гроба и започнаха да събират останките на своите другари. Въпреки усилията им, нямаше шанс онези, които бяха заровени под стената, да бъдат спасени само с човешки ръце.

Левант слезе от парапета и започна да дава своите разпореждания. Ранените бяха пренесени долу за по-голяма сигурност в арсенала, където медицинският персонал беше готов да ги приеме с помощта на Ева и другите жени, действащи като сестри. Лицата на мъжете и жените бяха изпълнени със страдание, когато Левант им нареди да спрат копането под стената и да започнат работа по запълването на най-големите дупки. Той виждаше тяхната скръб, но носеше отговорност за живите. За мъртвите нямаше какво повече да се направи.

Усмихвайки се въпреки болката си в гърба, натъртеният Пемброук-Смит обикаляше форта, правеше своите доклади и подхвърляше окуражителни думи на хората. Той се опитваше да им предаде чувството си за хумор, за да забравят смъртта и ужаса и по този начин ги ободряваше.

Равносметката беше чиста — шестима убити и трима сериозно ранени със счупвания, предизвикани от летящи камъни. Седем други се върнаха на постовете си, след като бяха превързани леките им рани. Можеше да бъде и по-лошо, си мислеше полковник Левант, като анализираше ситуацията. Но той знаеше, че въздушните атаки ще започнат отново. След кратко прекъсване второто действие започна, като един снаряд падна на южната стена. Той беше изстрелян от един от четирите танка, намиращи се на два километра на юг. След това бяха изстреляни още три снаряда, които попаднаха също във форта. Левант бързо се изкачи по грамадата камъни, която някога беше стена, и погледна танковете през бинокъла.

— Френски „АМХ 30“, действащи с ракети „СС 11“ — съобщи той тихо на Пит и Пемброук-Смит. — Те ще отслабят съпротивата за малко, преди да настъпят.

Пит погледна разбитите стени на форта.

— Не ни остана много за отбрана — каза той лаконично.

Левант свали бинокъла и се обърна към Смит, който стоеше до него, превит като стрелец.

— Нареди на всички да влязат в арсенала, освен пазачите. Ще посрещнем бурята долу.

— А когато танковете почукат на вратата? — попита Пит.

— Тогава ще използваме вашия катапулт, нали? — каза Пемброук-Смит недоверчиво. — Това е всичко, с което разполагаме срещу тези адски машини.

Пит се засмя.

— Изглежда все пак някой ми вярва, капитане.

Пит беше горд със своето изобретение. Той очакваше с нетърпение да види дали средновековното му съоръжение ще има шанса да проработи, или не.

Четиристотин километра на запад пътуването премина абсолютно спокойно без никакво шумолене на вятъра, който да раздвижи въздуха над пустинната, безформена и безлюдна земя. Единственият звук идваше от монотонното бучене на двигателя на бързото военно бъги.

Джордино наблюдаваше показанията на бордния компютър на бъгито, който отчиташе неравностите на пътя и им помагаше да избегнат девиацията и морето от пясъчни дюни. На два пъти те трябваше да заобикалят дюни и клисури, дълги почти 20 километра, преди да продължат по маршрута си.

Според показанията на цифрите, които се изписваха на малък екран, Джордино и Стейнхолм разбраха, че са изминали 400 километра между форт Фуро и мавританската граница за около 12 часа. За да следват точно железопътната линия, те изгубиха скъпоценно време. Рискът да бъдат нападнати непредвидено от патрули или да бъдат засечени от самолетите също беше много голям.