Клайв Къслър - Сахара

Целият отряд гледаше изчезващия джип в пустинята. Реакциите им варираха от пълната безнадеждност на положението до изблици на еуфория. Всяка надежда за оцеляване се свързваше с евентуалното завръщане на Стейнхолм и Джордино, но тя не беше много голяма. След това по нареждане на Левант вратите отново бяха затворени и барикадирани за кратко време.

Майор Гоуан получи доклада, който очакваше от хеликоптерния патрул, за оставените от хората на Левант следи до железопътната линия и мястото, където изчезваха. По-нататъшното проследяване бе прекратено поради настъпването на нощта. Няколкото самолета, снабдени с оборудване за нощно виждане, бяха на земята за ремонт, но Гоуан не се нуждаеше от допълнително разследване и рисковани мисии. Той знаеше къде се крие плячката. Свърза се с Казим и потвърди анализа на ситуацията.

Неговият всемогъщ началник го произведе в чин полковник в движение и му обеща, че ще го награди за неговата предана служба.

Участието на Гоуан в тази операция завърши. Той запали пура, опъна крак на бюрото и си сипа чашка скъп коняк „Реми Мартен“, който пазеше за специални случаи, а настоящият бе действително такъв.

За разочарование на своя главнокомандуващ генерал Казим, новопроизведеният полковник го лиши от своята подкрепа точно в най-решителната част от операцията. В момента, когато Казим се нуждаеше от неговата интелигентност и способност за анализ, Гоуан замина на вилата си до река Нигер, за да прекара почивката си със своята френска метреса, забравил за бурята, която щеше да се разрази на запад в пустинята.

Масар беше на телефона, слушайки последния доклад на Йерли за развитието на разследването.

— Какви са последните новини? — питаше той припряно.

— Те са ни в кърпа вързани! — заяви триумфално Йерли, позовавайки се предварително на догадките на майор Гоуан. — Те мислеха, че ще ни надхитрят, като променят маршрута си за евакуация във вътрешността на Мали, но аз не съм толкова глупав. Те са в капан, затворени в изоставения форт на Чуждестранния легион, недалеч от вас.

— Радвам се да чуя това! — каза Масар, въздъхвайки облекчено. — Какви са плановете на Казим?

— Ще настоява да се предадат доброволно.

— А ако откажат?

— Ще обвиним командосите и техните офицери за нахлуване в чужда страна. След залавянето им ще бъдат обявени за заложници и ще бъдат разменени срещу отмяна на икономическите санкции от страна на ООН. На затворниците ще бъде проведен разпит в килиите на Казим, където те ще бъдат съответно обработени.

— Не! — заяви Масар. — Не искам такова решение. Единственото решение е тяхното унищожение, и то бързо. Никой не трябва да остане жив, за да говори. Не можем да си позволим повече усложнения. Настоявам да предадеш на Казим да приключи възможно най-бързо този въпрос.

Настояването му беше толкова безцеремонно и грубо, че Йерли млъкна за момент.

— Добре! — изрече накрая бавно Йерли. — Ще направя всичко възможно да убедя Казим да започне атаката рано сутринта със своите бомбардировачи, следвани от хеликоптерните подразделения. За щастие той разполага с четири тежки танка и три бронетранспортьора, които ще подпомогнат атаката по суша.

— Може ли да атакува форта довечера?

— Той има нужда от време, за да окомплектова своите сили и да координира атаката. Това не може да стане по-рано от сутринта.

— Гледай Казим да направи всичко възможно, за да не допусне Пит и Джордино да избягат отново.

— По тази причина аз взех всички предпазни мерки и спрях всички влакове, които влизат и излизат от Мавритания — излъга Йерли.

— Къде си сега?

— В Гао. Ще се кача на командирския самолет, който вие така предвидливо сте подарили на Казим. Той планира лично да се запознае с обстановката.

— Запомни, Йерли — каза настоятелно Масар, — никакви затворници!

Те се появиха малко след шест часа сутринта. Членовете на отряда на ООН бяха изморени до припадък след прокопаването на окопите до основата на стените, но всички се държаха и бяха готови да се отбраняват. Повечето се бяха скрили като мишки в очакване на въздушната атака. Дълбоко в подземния арсенал медицинския екип беше разположил полева болница, докато френските инженери и техните жени и деца се гушеха върху пода под дървените маси и мебели, за да се предпазят от евентуално срутване на парчета камъни от тавана при една атака. Само Левант и Пемброук-Смит останаха на стената на форта, защитени единствено от парапетите и наредените чували с пясък. До тях беше и екипажът на автоматичното оръдие „Вулкан“.