Клайв Къслър - Сахара

Последната третина от пътя завърши на твърда земя, обсипана със заоблени камъни. Те бяха с размер от малко топче до големината на футболна топка и правеха шофирането ужасно, но на Джордино и Стейнхолм и през ум не им мина да намалят скоростта. Караха с постоянна скорост от 90 километра в час, издържайки стоически на друсането и тръскането.

Преумората и изтощението бяха пренебрегнати при мисълта какво може да се случи на мъжете и жените, които оставиха зад себе си. Джордино и Стейнхолм добре знаеха, че ако изобщо съществува някаква надежда за спасението на тези хора, то трябваше да се намери отрядът на специалните сили на САЩ, и то да се намери бързо, преди Казим да е влязъл във форта и избил всички. Джордино беше обещал да се върне до обяд, но това се оказа илюзия.

— Колко остава до границата? — попита на английски Стейнхолм с акцент на Арнолд Шварценегер.

— Няма начин да кажа — отговори Джордино, — те не поставят табели в голата пустиня. Всичко, което зная, е, че вече сме я преминали.

— Сега поне е достатъчно светло, за да видим накъде вървим.

— И също така е по-лесно за малийците да ни заловят.

— Кълна се, че се движим на север по железопътната линия — каза Стейнхолм. — Горивото свършва. Още 30 километра и ще трябва да ходим пеша.

— Ти ме премяташ! — каза Джордино, проверявайки още веднъж компютъра и гледайки показанията на компаса, монтиран на арматурното табло. — Завий в посока 50 градуса на северозапад и карай до диагонала, докато стигнем шосето. Така ще изминем няколко километра по-навътре в случай, че още не сме навлезли в Мавритания.

— Часът на истината — каза, смеейки се, Стейнхолм. Той натисна педала на газта докрай и бъгито се понесе, вдигайки след себе си облаци прах.

Изтребителите се върнаха в единадесет часа и подновиха опустошението на вече разрушения форт с техните ракети. Когато те свършиха, започнаха бомбардировка четирите танка. Пустинята ехтеше от непрекъснатите експлозии. Грохотът и разрушението изглеждаха безкрайни за защитниците, когато сухопътните сили на Казим се придвижиха на 300 метра и обстрелваха руините със снайпери и минохвъргачки.

Концентрацията на огъня срещу форта изразяваше и негативизма към Чуждестранния легион, който винаги е стоял на страната на колонизаторите в Западна Африка против туарегите. Падаха снаряд след снаряд, детонацията им беше един несекващ грохот. Останките от стените ставаха на решето от постоянните експлозии, из въздуха хвърчаха камъни, хоросан, пясък и прах. Старият форт приличаше на археологическа находка на античността.

Командирският самолет на генерал Казим кацна в сухото езеро, близо до форта. Придружен от своя началник-щаб полковник Сахир Чеик и Исмаил Йерли, той бе посрещнат от капитан Мохамед Батута. Капитанът ги качи в откритата военна кола и тръгна към временната главна квартира на полевия командващ полковник Нухум Манса, който излезе да ги поздрави.

— Плътно ли сте ги обкръжили? — попита Казим настойчиво.

— Да, генерале! — отвърна бързо Манса. — Моят план е постоянно да свиваме обръча около форта, докато го превземем.

— Опитахте ли се да склоните отряда на ООН да се предаде?

— По четири различни повода. Всеки път получавах отказ от техния командир, полковник Левант.

Казим се засмя цинично:

— Тъй като те настояват да умрат, ние ще им помогнем.

— Може би не са останали много — забеляза Йерли, сякаш виждаше с телескоп през стените на форта. — Мястото е като прокъсано сито. Всички трябва да са затиснати под камъните на разрушените стени.

— Моите хора са решени да се бият! — каза Манса. — Те искат да направят хубаво шоу на техния обичан командир.

— И те ще получат тази възможност. — Казим изглеждаше доволен. — Дайте заповед да нападнат форта след един час.

Непрестанната стрелба не спираше и за момент. Долу в арсенала, претъпкан от почти 65 човека — командоси и цивилни, започна да пада хоросанът от фугите на арковидния каменен таван. Ако това продължеше, имаше опасност хората да бъдат затрупани.

Ева беше застанала близо до стълбата, където превързваше една жена от отряда, чието рамо беше засегнато на няколко места от малък шрапнел. Тя беше загубила за момент съзнание и след като дойде на себе си, се видя да лежи на пода заедно с другите ранени. Това стана в момента, когато Ева приключваше с превръзката и ударната вълна на едни изстрелян снаряд я събори на земята.

Един от медиците се занимаваше с нея, докато Пит държеше ръката й. Лицето му изглеждаше уморено, потно, с почти бяла брада от слепилия се прах по нея. Той я гледаше и нежно се усмихваше.