Клайв Къслър - Ударна вълна

— Хайде, изплюй камъчето. Какво каза тя?

Джордино се обърна бавно и погледна Пит — хлътналите му черни очи бяха замислени и същевременно мрачни.

— Готов съм да се закълна, че каза: „Помогнете ми!“.

Двумоторният реактивен транспортен самолет „Буканиър“ се приземи гладко и се придвижи по пистата до едно спокойно кътче на военновъздушната база „Андрюс“, разположена на югоизток от Вашингтон. Оборудван с всички удобства за старшите офицери от Военновъздушните сили, самолетът летеше почти толкова бързо, колкото и съвременните самолети изтребители.

Докато стюардът на полета, облечен в униформата на мастър сержант от Военновъздушните сили, носеше багажа им до чакащата ги кола с шофьор, Пит се удиви на влиянието на адмирал Сандекър в столичния град. Запита се кой ли генерал е успял да придума адмиралът да му заеме самолета за временно ползване от НЮМА и по какъв начин е успял да го склони.

Джордино дремеше в колата, а Пит гледаше с невиждащ поглед ниските сгради на града. Движението във върховия час бе почнало да се насочва извън града и улиците и мостовете, водещи към предградията, бяха задръстени. За щастие тяхната кола пътуваше в обратна посока.

Пит се прокле за глупостта си, че не се върна на „Айс Хънтър“ веднага след като издигна вертолета във въздуха. Ако Джордино правилно бе изтълкувал думите на Мейв, значи тя се намираше в опасност. Мисълта, че я е изоставил, когато го е викала спешно, глождеше съзнанието му.

Дългата ръка на Сандекър се вмъкна в меланхолията му и хвърли покривало върху чувството му за вина. Откакто работеше в НЮМА, Пит никога не бе поставял личните си проблеми над жизненоважната дейност на агенцията. По време на полета за Пунта Аренас Джордино бе сложил последният щрих: „Има време да се тровиш от яд, но не и сега. Хора и морски свят загиват. Колкото по-скоро пресечем пътя на това зло, толкова повече живота ще бъдат спасени. Забрави я засега. Когато цялата тази гадост свърши, можеш да си вземеш една година отпуск и да идеш да я търсиш из австралийската пустош“.

Джордино сигурно никога нямаше да бъде поканен да преподава риторика в Оксфорд, но той рядко не успяваше да изпълни цял том с разумни мисли. Пит се предаде и с неохота пропъди Мейв от мислите си, макар и не особено успешно. Споменът за нея продължи да витае във вид на портрет, който с времето ставаше все по-красив.

Излезе от вглъбеността си, когато колата свърна по пътеката за коли пред високото зелено здание със затъмнени прозорци, в което се помещаваше главната квартира на НЮМА. Паркингът за посетители беше препълнен с подвижни телевизионни станции и фургони, които излъчваха микровълни, достатъчни да бъдат използвани за откриването на закусвалня за печени пилета.

— Ще ви закарам в подземния паркинг — каза шофьорът. — Тук лешоядите ви чакат да пристигнете.

— Сигурен ли сте, че в сградата не броди убиец със секира? — попита Джордино.

— Нищо подобно. Посрещането е за вас. Новинарите са гладни за подробности за масовото клане на борда на екскурзионния кораб. Австралийците се опитаха да наложат забрана за разгласяването му, но цялата страхотия излезе наяве, когато оцелелите пътници се разбъбриха след пристигането си в Чили. Те ви възхваляваха как сте им спасили живота и сте предотвратили сблъсъка на кораба в скалите. А фактът, че две от пътничките били дъщери на краля на диамантите Артър Дорсет, естествено, изпълни страниците на жълтата преса.

— Значи сега го наричат „масово клане“ — въздъхна Пит.

— За радост на индианците, че този път няма да обвиняват тях — отбеляза Джордино.

Колата спря пред караул, поставен пред малка ниша, водеща към частен асансьор. Те попълниха пропуск и взеха асансьора за десетия етаж. Когато вратата на кабината се отвори, двамата се озоваха в просторна зала — електронното владение на Хирам Йегър, откъдето компютърният магьосник направляваше мрежата от системи с обширни данни на НЮМА.

Йегър вдигна поглед от огромното бюро във вид на подкова, разположено в средата на залата, и се усмихна широко. Този път не беше в работния си комбинезон, а с избеляло яке „Ливайс“, което изглеждаше така, сякаш кон го бе влачил от Тумбстоун до Дюранго. Той скочи на крака, заобиколи бюрото и се здрависа енергично с Пит и Джордино.

— Радвам се да ви видя отново в тази сграда, негодници такива. Откакто офейкахте в Антарктида, тук настъпи скука като в изоставен увеселителен парк.