Клайв Къслър - Ударна вълна

Телефонът, закачен на близката стена, звънна и първият офицер вдигна слушалката. Без да каже дума, той кимна на Демпси. Капитанът улови жеста му, стана и пое разговора. Изслуша за момент, после затвори телефона и се упъти към открития коридор, водещ към кърмовата палуба.

— Какво, да не би да се навеселихте? — подвикна след него Ван Флийт.

— Трябва да изчакам отлитането на вертолета — отвърна той.

— Каква ще е мисията му?

— Не е мисия. Адмиралът наредил на Пит и Джордино да се върнат час по-скоро във Вашингтон. Ще кацнат на сушата, за да вземат военен транспортен самолет.

Мейв чу разговора и хвана Демпси за ръката.

— Кога тръгват?

Капитанът се изненада от силата, с която тя го сграбчи.

— Трябва всеки момент да излетят.

Дирдри се приближи и застана до Мейв.

— Явно не го е грижа много дали ще се сбогува с теб.

Мейв изпита чувството, че изведнъж някаква гигантска ръка се провря в нея и стисна сърцето й. Изпълни я тревога. Тя се втурна към палубата. Пит бе издигнал вертолета на около три метра от площадката, когато тя се появи тичешком. Успя да види ясно през големите прозорци на летателната машина двамата мъже. Джордино погледна надолу, зърна я и й махна с ръка. Ръцете на Пит бяха заети и той й отвърна само със сърдечна усмивка и кимване.

Той очакваше от нея също да му отвърне с усмивка и махване с ръка, но му се стори, че вместо това по лицето й бе изписан страх. Тя събра длани във вид на фуния и му извика нещо, но шумът на изгорелите газове на турбината и биенето на перките на ротора погълнаха думите й.

Мейв извика отново, този път със свалени ръце, сякаш искаше по някакъв начин да внуши мислите си в неговото съзнание. Но твърде късно. Вертолетът се стрелна вертикално нагоре и изчезна от другата страна на кораба. Тя се свлече на колене върху палубата, зарови глава между ръцете си и заплака, а тюркоазният летателен апарат се отдалечаваше над безкрайно прииждащите морски вълни.

Джордино погледна назад през страничния си прозорец и видя свитата на палубата Мейв и Демпси, който се приближаваше към нея.

— Интересно, каква ли беше тази припряност — почуди се той.

— Каква припряност? — попита Пит.

— Ами на Мейв… държеше се като гръцка оплаквачка на погребение.

Съсредоточен върху управлението на вертолета, Пит беше пропуснал да види неочаквания изблик на скръб от страна на Мейв.

— Сигурно мрази сбогуванията — каза той, изпълвайки се с угризение.

— Опита се да ни каже нещо — рече замислен Джордино, съживявайки сцената в съзнанието си.

Пит не се обърна да погледне назад. Дълбоко съжали, че не се сбогува с нея. Грубо постъпи, като лиши Мейв от приятелска прегръдка и няколко думи в знак на внимание. Искрено бе почувствал, че тя го привлича. Мейв бе събудила у него чувства, които не бе изпитвал от много години, когато загуби в морето на север от Хаваи едно много скъпо за него същество. Казваше се Самър и нямаше ден, в който да не си спомни за прекрасното й лице и тръпчивия й парфюм.

Той, естествено, не можеше да каже дали привличането беше взаимно. В очите на Мейв имаше многообразни изрази, но сред тях не бе забелязал такъв, който да подсказва желание. А и нищо в разговорите им не го бе накарало да повярва, че те са нещо повече от двама души, които са се докоснали за кратко, преди да се разминат в нощта.

Пит се опита да остане безпристрастен и си каза, че за любовната им афера все едно нямаше бъдеще. Те живееха на срещуположните краища на света. Най-добре беше тя да избледнее като спомен за нещо, което би могло да бъде, ако луната и звездите бяха светили на едно и също място.

— Странна работа — обади се Джордино, вперил поглед напред към неспокойното море край островите на север от Кейп Хорн, които изникнаха в далечината.

— Кое е странното? — попита Пит с безразличен глас.

— Онова, което извика Мейв, докато се издигахме във въздуха.

— Как успя да я чуеш сред грохота на вертолета?

— Не я чух. Разпознах думите по движението на устните й.

Пит се изхили.

— Откога разчиташ движението на устни?

— Не се будалкам, друже — възрази Джордино напълно сериозен. — Разбрах какво искаше да ни каже.

От дългогодишен опит и приятелство с него Пит знаеше, че когато Джордино станеше трудноразбираем, значи се бе задълбал в самата същност на нещата. Човек не можеше да пристъпи в полето му, да се боричка с него и да излезе невредим. Пит мислено остана извън полето му и се вгледа в приятеля си.