Клайв Къслър - Ударна вълна

Нареждане за операция от този мащаб трябва да идваше от най-високото стъпало на йерархията.

— Приятно ми е, че ще си имам компания — усмихна се широко сержантът. — Доста скучая тук, без да има с кого да си поприказвам, докато съм дежурен.

— Колко души сте? — попита любезно Моли Фарадей през задния прозорец.

— Само трима, госпожо, по един на осемчасова смяна.

— Какво правите, когато не сте на пост?

— Повечето време се излежавам на плажа или гледам да хвана някое самотно момиче в хотелите.

Тя се засмя.

— Колко често имате възможност да напускате острова?

— На всеки трийсет дни. Тогава оставам пет дни в Хонолулу, после отново се връщам на Ланай.

— Кога за последен път външен човек е идвал при съоръжението?

Дори сержантът да съзнаваше, че го разпитват, той с нищо не го показа.

— Преди около четири месеца дойде един мъж с препоръчителни писма от Управлението за национална безопасност и надникна тук-там. След няма и двайсет минути си тръгна. Вие сте следващите, които идвате оттогава.

— Ние ще трябва да свалим антената и да си тръгнем оттук до довечера по някое време — обади се Гън.

— Мога ли да попитам, сър, къде ще бъде поставена отново?

— Как ще реагирате, ако ви кажа, че ще бъде бракувана?

— Ни най-малко няма да ме изненада — отвърна сержантът. — След като от няколко години нито се ремонтира, нито се поддържа, тази толкова стара чиния вече започва да гние от природните стихии.

Гън се развесели, като усети, че морският пехотинец с удоволствие се впуска в подробности, възползвайки се от възможността да си поговори с някого.

— Можем ли да минаваме и да се залавяме за работа, сержант?

Сержантът веднага отдаде чест и бързо натисна един бутон, който по електрически път отвори портала. След като служебната кола се изгуби от поглед в тунела, той се отдръпна встрани и започна да маха на шофьорите на камионите и крана. Когато и последното превозно средство изчезна във вулкана, сержантът затвори портала, влезе в караулното помещение, където отново се преоблече в късите панталони и ярката риза и освободи бутона за прекъсване на видеокасетофона си. Сложи си пак каската и върна лентата, докато отново се присъедини към Джон Уейн в момента, в който той отблъскваше индианците.

— Дотук добре — каза Гън на Моли.

— Как можа да кажеш на това хубаво младо момче, че ще хвърлим антената на бунището — смъмри го тя.

— Просто го попитах „как ще реагира, ако…“.

— Ние се сдобихме с фалшиви официални документи, пребоядисахме стара кола, за да изглежда като официално превозно средство на НЮМА и сега ще крадем държавна собственост… — Моли не довърши мисълта си, само заклати глава в знак на почуда, после добави: — Направо ще ни обесят на паметника на Вашингтон.

— С удоволствие ще платя тази цена, стига да спасим близо два милиона души от мъчителна смърт — каза Гън без капка съжаление.

— Какво ще стане, след като отклоним акустичната вълна? — попита Моли. — Ще върнем ли антената обратно тук?

— Аз не бих постъпил по друг начин. — Той я изгледа така, сякаш въпросът й го изненада, после се усмихна лукаво. — Освен, разбира се, ако не се случи така, че я изпуснем на дъното на океана.

При Сандекър планът също не вървеше много гладко. Независимо че много разчиташе на системата „стари приятели — адмирали от Военноморските сили“, той не успя да убеди никого от заемащите отговорни постове да му заемат за известно време самолетоносача „Рузвелт“ и неговия екипаж. Някъде по веригата на разпорежданията между президента и адмирала, командващ операциите на Тихоокеанския флот, някой бе отхвърлил молбата му.

Сандекър крачеше напред-назад в кабинета на адмирал Джон Овърмайър в Пърл Харбър като разярен глиган в клетка, на който са взели малкото му.

— По дяволите, Джон! — повиши тон Сандекър. — Като си тръгвах от адмирал Бакстър от Комитета на началник-щабовете, той ме увери, че е дадено съгласие да използвам „Рузвелт“ за разполагането на акустичен отражател. А сега си седнал да ми разправяш, че не мога да го получа.

Овърмайър, як и набит като фермер от Индиана, вдигна ръце в знак на раздразнение.

— Не обвинявай мен, Джим. Мога да ти покажа заповедите.

— Кой ги е подписал?

— Адмирал Джордж Касиди, командващ военноморския окръг на Сан Франциско.

— Дявол го взел, какво общо с тази работа може да има един канцеларски плъх, който ръководи фериботи?

— Касиди не ръководи фериботи — каза с отегчение Овърмайър. — Той отговаря за цялото тихоокеанско тилово командване.